A ако още си бяхме Царство България? (II част)

На 8 септември се навършват 66 години от референдума, на който страната ни е обявена за "народна република". Проведен е в присъствието на съветската армия. Участват 91,63 % от гласоподавателите, като 95,63 % са за републиката. Тогава на практика няма нито една политическа сила, подкрепяща монархията, защото и управляващи, и опозиция, в това число Никола Петков и Коста Лулчев, са републиканци.

В литературата до днес има изтъкнати редица нередности в полза на монархията по време на референдума. Но най-важният коз на обявяващите се и до днес срещу легитимността му е невъзможността съгласно Търновската конституция да бъде проведен такъв референдум въобще. Търновската конституция не предвижда смяната на държавното устройство в страната, нито такъв инструмент като общонародно допитване. Следват десетилетия на социализъм, а сега и на преход.

Замисляли ли сте се какво би било нашето битие, ако България днес все още беше царство, a социализмът никога не се беше състоял? В историята няма „ако“, но нека все пак помечтаем, че живеем в царство от приказките. Това, което ще изкажа в следващите редове, е моята лична представа за нещата и никого не ангажирам с нея и по никакъв начин не целя това.

Обърнете внимание, че всички съвременни монархии са сравнително стабилни и силни, а някои от тях са сред най-влиятелните държави в световната политика. Монархии са Обединеното Кралство, Белгия, Холандия, Дания, Швеция, Норвегия, Канада и Австралия, които са под британската корона, по-голямата част от Арабския полуостров, някои страни в южната част на Азия и Япония. Почти без изключение, тези страни могат да се похвалят с много добра социална политика, добро здравеопазване и образование, както и изобщо със  сравнително висок стандарт на живот.

България, когато е била свободна, винаги е била монархия, освен през последните 66 години. Дори и по времето на Османското робство територията й е била част от монархична империя. Българският народ като цяло винаги се е гордеел със своите ханове и царе. Тази гордост до голяма степен е крепила националния ни дух в трудните времена.

Според мен няма държавен глава, където и да е било по света, който да има повече лична изгода от това, народът му да е силен и да живее добре, отколкото монархът. (Това може би важи и за някои диктатори, когато се наследява управленческото място от децата на диктатора.) Ако приемем, че повечето политици влизат в политиката, гледат да разграбят каквото могат, за да подсигурят себе си и децата си, защото знаят, че след 4 години най-вероятно няма да са облечени във власт, то е факт, че най-добрият начин, за да подсигури себе си и децата си един цар, е като прави всичко възможно, за да бъде страната му във възход. За да може неговите деца, които следва да наследят трона, да поемат стабилно и силно царство. На кой ли днешен политик, когато днес сме република, го е грижа за това, което ще бъде след него? Известна е и тенденцията, че нерядко правителствата гледат да оставят лошо наследство на следващите, за да могат да се самоизтъкнат пред тях и евентуално да се завърнат отново на власт. Това е пълна противоположност на монархическия принцип.

Разбира се, в световната история има много доказателства за самозабравили се монарси. Именно това води до Френската революция. Но в случая с България, моето скромно мнение е, че българският народ щеше да има изгода от това, ако беше под поданичеството на цар. Мисля, хората добре осъзнават това и неслучайно гласуваха доверие на Симеон Сакскобургготски на парламентарните избори през 2001г., когато бившият цар стана министър-председател. Хората се надяваха, че славното минало ще се възвърне.

Успешният първи български капитализъм, развил се добре само за 20-30 години, и то след 500 години османско владичество, е исторически факт. Историците подчертават  приноса на Фердинанд I за това. Вече изминаха 23 години от сбогуването с 45-годишния социализъм, при който все пак е имало някаква сравнителна икономическа стабилност, макар и често поклащаща се. Факт е и това, че Тодор Живков играе добра външна политика и защитава българските интереси пред СССР, чийто сателит задколисно сме били през онези години. Страната ни претърпя няколко икономически кризи в началото на прехода и икономиката отслабна, а голяма част от нея навлезе в сивия сектор. Все още се възстанояваме от това. Преходът продължава и не се знае още колко време ще продължи.

Днес всеки, добрал се до политиката, не само, че най-вероятно е недостатъчно компетентен и добронамерен, за да се занимава с нея, но често е не особено грамотен, да не кажа плиткоумен. Политикът на прехода краде и яростно стиска властта си докато може, изпълнява всичко, което му се нареди от великите сили или от бизнесмени, които почти винаги са бивши бандити, но имат нечисти средства, с които си купуват власт.

Мисля, че най-големият грях на тоталитарния режим е именно това, че избива и смазва интелигенцията, която се е градила по царско време. За съжаление, до ден днешен предимно простаци (това е най-изразителната дума, затова я употребявам) са ръководителите във всички сфери на обществения живот. И колкото и да ми е тежко да го кажа, нещата все още не са тръгнали напред, а и как биха могли да тръгнат, след като почти всички свестни български младежи заминават да учат  и живеят в чужбина, за което в никакъв случай не ги упреквам!?  Това страдание народът ни сам си го причинява. Защото не уважава интелигентните хора, а некадърници смело грабват лъжици, които не са за техните усти. Всички съвременни монархии дълбоко ценят и уважават интелигентните и образованите хора.

Не казвам, че България няма бъдеще като република, напротив, вярвам, че все някога нещата ще се подобрят. Но успехът няма как да се случи със здрава ръка, както сме свикнали да вярваме българите, че се решават проблемите. Затова трябват разум, много години търпение и жертви, за съжаление. Жертвите са поколенията, които няма да живеят истински никога, а само ще преживяват, които само ще си мислят, че живеят. Задължително всеки един от нас индивидуално трябва да наблегне на добротата, съвестта, честността и почтеността, за да ускорим процеса. Няма как да бъдем добре, ако ги нямаме тези висши морални устои. Днес те липсват както при политиците, така и при почти всички други хора.

Но нека не забравяме, че повечето от населението на планетата би си мечтало да живее в страна като нашата. Положението ни не е чак толкова тежко. От нас индивидуално зависи дали ще живеем по-добре. И няма да спирам да повтарям това - какъвто е нашият морал, такъв ще е и този на политиците ни. Защото политиците изкачат от народа и народът ги избира. Убеден съм, че почти всички, които недосволстват от управляващите вкъщи пред телевизора, ако бяха на тяхно място, щяха да постъпват по същия недостоен начин. Защото са изгубили човешкия си морал, своята вяра в Бог и страха от неговия гняв. Мисля, че е очевидно за всички ни, че българите, за разлика от французите и други републиканци, все още не сме достатъчно зрели, за да се развиваме успешно като република. Но въпреки това, толкова ли е трудно да „узреем“, за да живеем нормално? Колко още години и поколения трябва да пропилеем и пожертваме?