Защо НАТО не се намесва в Сирия сега, както направи в Либия преди 4 години

Вече половината от територията на Сирия е под властта на бойците от терористичната организация „Ислямска държава“. В петък стана ясно, че границата между Ирак и Сирия е вече изцяло под техен контрол. Колкото повече територии завземат те, толкова по-бързо се ускорява целият този процес.

Често чувам някои хора да отправят  директни обвинения към Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО) за това, че не се е намесила в Сирия още в самото начало на тамошния конфликт, както е постъпвала друг път, например в Либия през 2011-а година; че само гледа как Асад бомбардира собствения си народ, като милиони сирийци или загинаха, или бяха принудени да напуснат своята страна. Но истината е, че никое решение за мироопазваща военна намеса не се взема лесно. В този текст ще се опитам да поясня защо такова вмешателство в Сирия все още не се е случило.

За да се вземе решение за мироопазваща военна интервенция някъде по света, тя задължително трябва да бъде одобрена от Съвета за сигурност на ООН. Страните, които имат най-важна роля в одобряването на една такава намеса са 5 – САЩ, Русия, Китай, Великобритания и Франция. Това са постоянните страни-членки на Съвета за сигурност. Всяка една от тези държави има право да наложи вето върху осъществяването на която и да било миротворческа военна интервенция от страна на международната общност. Достатъчно е само една от тях да не е съгласна с военната намеса, за да се провали тя.

От възникването на конфликта в Сирия по време на Арабската пролет през 2011 г., когато протестиращи се опитват да свалят диктаторския режим на президента Башар Асад, правителството на САЩ прави няколко опита да предизвика външна военна намеса в сирийската гражданска война. Но причината това да не се случи е фактът, че Русия и Китай налагат вето. Правителствата и на двете държави твърдят, че по тяхна преценка концепцията „Отговорност за защита“ на ООН (по-долу съм описал какво представялва тя) е използвана от САЩ по-скоро като претекст за промяна на режима в дадена страна, отколкото като проява на реална миротворческа загриженост.

Конкретният повод за това Русия да не одобри намесата в Сирия става военната интервенция в Либия през 2011 г., която се осъществява спрямо същия този принцип. Според Русия опитът за прекратяване на огъня в Либия е довел до гражданска война, както и до много хуманитарни, социални и други негативни последици. Което, както се вижда, изобщо не далеч от истината. Китайската народна република пък директно заявява, че Съветът на Европа трябва да уважава суверенитета на Сирия (тоест властта на Асад), а решението на конфликта трябва да се случи чрез реформи след двустранен диалог. Предвид проблемите в самия Китай, разбираема е тази реакция от страна на азиатската държава.

От август 2014 г. САЩ на своя глава извършват въздушни удари по позиции на организацията „Ислямска държава“ в Сирия и Ирак, като в петък стана ясно, че признават за десетки цивилни жертви. Това е първият случай, в който Пентагонът признава за цивилни жертви от началото на ударите срещу групировката.

 „Отговорност за защита“ е приет от ООН през 2005 г. принцип, който гласи, че суверенитетът не е абсолютно право, когато държавите не могат да защитят своето население или пък се предполага, че правителствата им могат да посегнат на собствения си народ, например да извършат геноцид, етническо прочистване, военна атака или престъпление срещу човечеството. Според концепцията „Отговорност за защита“ международната общност е длъжна да се намеси, когато има такава опасност, с най-различни мерки, например икономически санкции и други, като военната интервенция винаги е последната стъпка. По този принцип досега се е осъществена само една военна намеса – тази в Либия през 2011 г.

До приемането на „Отговорността за защита“ се счита, че хуманитарната интервенция е неприемливо вмешателство в суверенитета. Конкретният повод за раждането на тази концепция  е това, че международната общност изпитва съжаление, че не е могла да се намеси, за да предотврати геноцида в Руанда през 1994 г. и клането в Сребреница през 1995 г. Затова през 2005 г. страните-членки на ООН приемат тази концепция. Тъй като „Отговроността за защита“ е норма, а не право, тя се базира върху международното право.

Надявам се, че съм успял да внеса яснота защо досега не е предприета мироопазваща военна намеса в Сирия от страна на НАТО, какви са опасенията на Русия и Китай от евентуалното осъществяване на една такава военна интервенция, както и защо, поне що се отнася до конкретния случай, е нелепо да се твърди, че САЩ е виновната за разрастването на „Ислямска държава“ в Сирия страна.