Събуждаме се, ужасяваме се и животът продължава

Последните години ставаме свидетели на стряскащи случаи на насилие, ужасяващи убийства, извършени от хора без минало на серийни убийци, трагични инциденти по непредпазливост, безотговорност, ескалираща агресия сред децата в училище, война по пътищата…. и се питаме всеки ден – какво се случва с нас хората? Различни специалисти се опитват да дадат обяснение. Истината е, че няма еднозначен отговор, но има неща, за които трябва да се замислим.

Агресията е част от природата на човека. Фройд, на база на практиката си, постулира два вида нагони, които управляват психиката – нагоните към живота – Ерос и нагоните към смъртта – Танатос. Действието на двата нагона осигуряват кръговрата на живота. Еросът е любовта към живота, стремежът да продължиш биологичния си вид, Танатосът е силата, която ни тласка към неорганичното начало на живота, към изравняване на напрежението. Той използва един механизъм, наречен травматично повторение. Фройд развива тази част от теорията си по време на Втората световна война, когато става свидетел на зверствата, на които е способен един човек към друг човек. „Защо – пита той – ни беше нужно толкова време, за да се решим да признаем съществуване на агресивния нагон? Защо се поколебахме да ползваме за теорията си факти, които са очевидни и познати на всеки човек?“

Агресията има много форми, не само двигателното и физическо усилие да унищожиш или да навредиш на някого – упражняването на принуда към друг човек да направи нещо, вербалната агресия, дори иронията и остроумието, които имат за цел да унижат някого, различни форми на поведение – неглижирането, отказът от оказване на помощ и др. Когнитивно-поведенческата теория разглежда агресията като една от трите стратегии за справяне с дадена ситуация. Това поведение може да бъде асертивно, т.е. да отстояваш своя идея или позиция, но без да вредиш на другите или да ги унижаваш, но може да бъде откровено и умишлено увреждащо. В единият случай поведението е адаптивно, в другият – дезадаптивно, разрушително.

Как се стига от агресията към откровеното насилие? В хода на развитието и съзряването на психиката, при достатъчно даване на любов и внимание от страна на родителите и възпитание в това да се търсят други начини за справяне, да се изразяват емоциите, постепенно Еросът подчинява Танатосът. Нагоните към живота обединяват, свързват, а нагоните към смъртта – разединяват и унищожават. Или иначе казано – борбата между доброто и злото вътре в нас. Неминуемо ние всички проектираме този психичен конфликт в реалността.

Как се стигна до тук….? Не можем да отговорим еднозначно за всеки един случай, за всеки един човек, но можем да кажем, че живеем сред малки форми на насилие и сме свикнали с тях. В АГ отделенията – бебетата се разделят от майките; на детската площадка, малки хора, по дефиниция неовладяни, мозък, който все още се развива и няма нервната система на възрастния, няма всички тези стратегии за справяне – се сбиват или бутат и родителите ги оставят да се справят сами, намирайки това за възпитателно; в детските градини е хубаво, защото има правила, но…се упражнява насилие над децата да спят или да лежат мирно два часа (често това е непосилно и за възрастен); вкъщи се упражнява физическо, по-често и психическо насилие – детето е заставено да задоволи потребността на родителя да изяде точно определено количество храна, а не това, от което организмът му има нужда – защото - „той/тя не знае от какво има нужда“, ранното приучване към чистота, когато нервната система на детето не е достатъчно зряла, „ученето“ да заспива само, за да не свиква с нас и как ревът е полезен; в училище – децата се етикетират и поради липсата на психолог, когато има проблем, той не се обхваща от всички страни, не се търси причината. Извикват се родителите, говори им се обвинително и те чуват –„детето е такова, защото вие сте такива…вие сте го направили това дете, вие сте виновни…“, те не могат да поемат тази вина и се отнасят гневно към децата си, които ги „излагат така….“ Познато нали? Кръгът се затваря, детето расте неразбрано, без адекватна помощ, симптомите се засилват, а това може да доведе до различни проблеми в бъдеще, включително и употреба на различни вещества. Това само по себе си задълбочава проблемите. Танатосът тържествува.

Живеем всеки ден сред прояви на насилие! На кръстовище постоянно се отнема предимство, не се спазват правилата за движение по пътищата, хора излизат от колите, понякога се сбиват. Няма правила, има – „кой си ти, че ще ми кажеш как да карам…“, а никой не е "Някой", просто има правила. Продължаваме по пътя си, псувайки и така….

Всеки ден – един път ние сме жертва, друг път участници. А бедата е, че когато едно нещо се среща достатъчно често, ние започваме да го приемаме за нормално, защото „такава е държавата, в която живеем…, такъв е светът, в който живеем“, „какво се възмущаваш, в България сме…“, така постепенно това се превръща в норма, то ни деформира или формира. Един ден се събуждаме и разбираме, че акушерка е пребила бебе, че дете е убито и изхвърлено в куфар, че пияни младежи са загубили живота си на пътя, карали с несъобразена скорост, пили цял ден пред очите на цялото село. Вероятно защото това са видели у дома като модел, защото „тук така се кара попринцип…“ и най-вече заради неглижирането от страна на възрастните. Цял квартал потъва във вода и кал, поради незаконна сеч, поради мълчание и бездействие от страна на институциите. Шофьор убива дете на пътя, шофьор с множество нарушения, но той си е плащал санкциите редовно, а законът с години не се променя.

Събуждаме се, ужасяваме се и животът продължава…