В търсене на българския Граал

    

Автор: Красимира Тотева, actualno.com

Чели сте книгата "Шифърът на Леонардо" (The da Vinci Code) или поне сте гледали филма. Най-малкото сте попадали на увлекателните филмчета по темата на Discovery channel. Или сте се докосвали до книгата-първоизточник - „Светата кръв и свещеният Граал" на Майкъл Бейджънт, Ричард Лий и Хенри Линкълн.

Историята се върти около това имал ли е Исус наследници, кой точно е изобразен до него на Тайната вечеря - Петър или Мария Магдалена, какво е Светият Граал и къде се намира той в наши дни. Макар и темата да е отдавна дискутирана, факт е, че Дан Браун се сдоби с неимоверна слава, която проправи път и на екранизацията по книгата му. Съдебното дело между Браун и авторите на „Светата кръв..." само повиши тиражите и на двете книги.

Дали става дума за поредната конспирация и безпочвено навързване на факти, или наистина Христос има потомство - всеки сам решава.

Предполагам си спомняте как в книгата на Браун действието се прехвърляше от Лондон в Париж и обратно, в историята бяха замесени загадъчна дама, последовател на ордена Сион, специалист по знаковата система в изкуството, картините на самия Леонардо да Винчи и куп други второстепенни фактори. В крайна сметка, след цялото преследване на Светия Граал, историята остава с отворен финал. Въпреки всичко, през цялото време се прокрадва идеята не само за желанието да се докаже някаква теория. Малко или много става дума за културно наследство. А когато то е в Европа, всички всевъзможни институции, комисии, министерства, асоциации и прочие се борят със зъби и нокти.

За пореден път България доказа колко много цени своето културно наследство. За съжаление, както обикновено се случва на тази географска ширина, с известно закъснение. Което този път се оказа не само решаващо, но и будещо чувството на срам. Само преди няколко дни всички заговориха за прочутата вече византийска чиния, датирана от XII в.

Оказа се, че наистина всяко чудо е за три дена! Точно толкова оставаха до момента, в който находката беше изложена на търг от британската аукционна къща "Кристис". Първоначалната цена бе 180 000 британски лири, а наддаването стигна до 240 000 лири. Оказа се, че не е имало купувач, който да даде желаните 300 000 паунда.

На българска територия предисторията на тази византийска чиния, както се досещате, не е ясна. Версията е как през 1999г. иманярът Найден Блангев я намира в Татар, Пазарджишко на място, където има древна римска крепост. Подлъган, както той самият твърди, я продава на местен дилър на археологически находки за 30 000 германски марки, които след като се оказват фалшиви, излъганият иманяр решава да си отмъсти, подпалвайки аптеката на съпругата на дилъра-мошеник. Звучи малко като нескопосан американски екшън, нали?!

Незнайно как изведнъж ценната находка се оказва във Великобритания. Тук историята вече става малко оплетена, защото на всички ни е пределно ясно как Островът се бори за културното си наследство, а и изобщо за всяко такова, попаднало на територията му. Дори самата Мелина Меркури - министър на културата на Гърция и икона в съвременната гръцка история, не успя да се пребори с бившата империя, когато в средата на 70-те години на миналия век се опита да върне на Гърция част от Партенона, намиращ се в Британския исторически музей. Тогава Меркури заяви, че това е националното гръцко наследство и че е незаконно изнесено във Великобритания. Когато преди 5 години посетих този музей, една от най-завладяващите експозиции беше именно тази на орнаментите от Партенона и куп други находки от Древна Елада...

У нас активна гражданска позиция взеха не само директорът на НИМ - проф. Божидар Димитров и екипът му, но и министърът на културата - проф. Стефан Данаилов, главният прокурор на Републиката - Борис Велчев и Камен Михов - ръководител на отдел "Международна правна помощ" към върховната касационна прокуратура. Всички те изпратиха протестни писма до лондонската полиция, до самата аукционна къща, включително и до Интерпол. Ден преди провеждането на търга английският съдия Фок отхвърли исканията на българските власти, като заяви, че няма доказателства византийската чиния да е изнесена незаконно от България.

На всичкото отгоре, Великобритания си изгради много по-стройна версия, твърдейки, че находката е открита още в далечната 1903 г., внесена е на територията на Британия като собственост на джентълмена Бари към 50-те на миналия век, което също не е никак случайно. Годината е десетилетия преди подписването на Конвенцията от 1972 г. за изискване на незаконно изнесени ценности (подписана и от България) и съответно "българското откритие" от 1999г. не попада под защитата на Конвенцията.

Оправданията от наша страна са, че става дума за порочната система на иманярството, за незаконното транспортиране на чинията, липсата на фотография, доказваща притежанието на съкровището - както от страна на иманярът Блангев, така и на дилъра Бойко Цветанов.

Претенциите ни обаче някак издишат, ако си зададем въпросът какво направи България, нейните министри на културата и директори на НИМ през тези 7 години - от 1999 до днес. Защо, както винаги вдигаме шум при вече предрешен развой на събитията. Защо никой, дори самата държава, не даде исканите 300 000 британски лири. Все пак става дума за около 1 млн. и половина лева, които на фона на всичките корупционни скандали, развихрили се напоследък в страната, са някак смешни.

Защото когато една държава иска да защити културното си наследство, мерки не се предприемат в последния момент. Ясно беше, че "Кристис" няма така лесно да се дискредитира, ясно беше, че и търгът няма как да бъде спрян. Интересно е обаче, ако заложната къща реши да осъди страната ни за ощетен авторитет, какво ще се случи.

Интересно е също в какво точно се състои "светкавичната реакция" на властите ни, както я определи Михов. Бездействието в продължение на 7 години светкавична реакция ли е?! може би само ако някой даде положителен отговор на този въпрос, ще можем да си обясним и бездействието относно корупцията на всички нива в тази страна, политическите маневри и подигравката с избирателния вот на гражданите, протакването на въпроса с АЕЦ "Белене", "светкавичните" реформи в образованието, здравеопазването... и всички останали сфери от "светкавичния" ни преход.

Културното наследство на една страна е едно от лицата й не само пред останалия свят. Културата на един народ е онази част от съзнанието на всеки един от нас, която ни кара да настръхваме, когато чуем химна на България. Културата се крие в пълните театрални зали, в генетичната памет на децата в детската градина, които не могат да напишат името си, но знаят "Аз съм българче, обичам наште планини зелени". Културата на един народ зависи от културната потребност на всеки един член на това общество. Затова нека по-добре се опитаме да не губим собствената си култура и да си дадем сметка, че ние сме тези, които трябва да я съхраняваме. Видя се, че управниците ни, както винаги, се включват на финалната права.