Бойко Рашков срещу Иван Гешев: Онче-бонче

Играта е изключително психологическа. А Рашков (и хората зад него) очевидно залага на следното – невъзможното днес е вероятно утре. Това е базов принцип в психологията, който залага на следното – чрез упорство идва промяна. В природата това го виждаме например когато една река минава достатъчно дълго време през камъни – камъните отстъпват и се превръщат в пясък. Да не влизам в картината на примери като течаща от тавана вода и какво става с тавана и съответната стена.

Рашков определено влезе в ролята на реката, когато прати сигнал до един от заместниците на Гешев – Борислав Сарафов, да разследва шефа си. По този начин той демонстрира какво представлява институционалната работа. Защото много бързо горещият картоф беше подхвърлен, вместо да бъде направен дори опит за разследване – да каже следствието, че няма основание, защото – едно, две, три, в логическа зависимост и връзка. Вместо това, типично по български, остава усещането, че се крием от бурята.

А в България все още много хора презират и откровено мразят скатаването. И това е психологията, на която Рашков разчита. Тя действа безотказно, исторически е доказано с куп примери – въпросът обаче е във времето.

Как може да се противодейства? Ако преобърнеш негативното, което почват да изпитват хората към теб, в позитивно. В случая с прокуратурата и Иван Гешев това би могло да се случи само ако има конкретни грандиозни резултати в съда. С други думи, трябва да бъде направено нещо изключително. Но не еднократно.

Не виждам никакъв шанс тази прокуратура да го направи. Още повече - тя отказа да каже кой е наблюдаващият прокурор по сигнала на Рашков срещу Гешев. И това при положение, че има изрична съдебна практика, която постановява, че няма причина да не се каже името на прокурора. Когато не се казва с идеята, че трябва да се брани въпросният прокурор, веднага бих попитал - от КОЙ?

Такива вълнички по реката тежат. И ще стават все повече. Иван Гешев сега е непоклатим. Днес. А утре? А вдругиден? След седмица? Месец? Година?

Автор: Ивайло Ачев