Церебралната парализа на властта

Има хора, които не могат да изживеят фрустрацията от разминаването между полет в луксозна първа класа до Ню Йорк и протест за деца с церебрална парализа. Тези хора по правило са във властта. Изглежда това е условие да се озовеш във властта въобще: да удариш някакъв таван на дебелокожието, да си доказано нечувствителен. В онази приказка за стълбата на Смирненски става така, че със всяко следващо стъпало младият момък постепенно губи сетивата си. Съмнявам се, че вече дори и това е вярно - повечето политици са прогонили морал и емпатия още на входа, някъде в кариерното раболепие в посредствените младежки партийни структури. 

В света на Бойко: Хора с увреждания срещу учители, пенсионери, полицаи

Да седнат и да направят така, че тази тема да ми се махне от главата. С това пожелание премиерът Бойко Борисов обясни вчера (12 юни) за...

Прочети повече

В България съществува обществен договор, в който, вместо задължителни граждански отношения, са вписани няколко знаменателни и брутални изречения. Пише следните работи: "Да ми се махат от главата", "Да разтуряме седянката", "Да не изпадаме в дребнотемие". Това, че властта не проявява емпатия към проблемите на назначилия я народ, е ясно: по-интересното, е че тя изпитва и особена досада тъкмо към тези проблеми, те са някакви обструкции, които пречат на безоблачните години на благоденствие, които министерският пост гарантира. Готовността да декласираш всеки проблем като дребнотемие е изумителна; тук церебралната парализа като метафора за властта е настойчива - цели лобове, в които трябва да протичат съчувствието и грижата не работят. Това се прояви очаквано на най-високото ниво - вицепремиерът Валери Симеонов например е на мнение, че не е работа на майките да следят колко пари харчи министър за полети. А дали е работа на Валери Симеонов да бъде вицепремиер, наистина? Не счупи ли това правителство същият праг на търпимост, който навремето стигна кабинета "Орешарски"?  

Впрочем, дълбокото подозрение е, че Росица Димитрова продължава да не разбира пълната схизма между длъжността ѝ, и начина, по който я реализира. Единствените угризения, които обикновено изпитва човек в подобна ситуация, е че се е прецакал, че е изпуснал скъпоценния си пост, че досадните медии ненужно са раздухали работата и как хубаво е можело всичко да стане без да се разбира много-много. В такива моменти човек е особено угнетен, че други продължават да крадат, а ти вече не можеш - това е толкова непоносимо. Както самата тя каза - била "сготвена". Една нещастна жена и една кофти рецепта. А вие протестирайте. 

Автор: Райко Байчев