Как грижата за пенсионерите винаги се оказва популизъм

Разбира се, нищо от ставащото навън не трябва да ни касае, права е министърката. България отдавна е измислила супер успешен социален модел, който никога не е оставял над 2 милиона българи около прага на бедността и при който 1/3 от хората не могат да си позволят отопление зимата като по-голямата част от тях са именно пенсионери. Необходимо е, изглежда, социалният разговор да се затвори в държавните граници, защото току-виж се промушил добър пример, който да претовари икономиката, понеже тя не е примерно претоварена и изпомпвана от корупция. Особено пък примери от Румъния, това е най-опасно. Ако нещо става във Финландия, Швеция или Германия, ние можем да повдигнем рамене и да кажем - е, богати държави, те там са си така, кво да правиш. Но ако толкова наблизо и на една граница разстояние започне да се говори за толкова голямо повишение, то е ясно, че просто става дума за севернобалкански популизъм. Няма какво друго да е. Някъде се ражда социална държава, което в нашата се тълкува мигновено като популистична държава: на Балканите социална държава не може и не трябва да има. Окайващото положение на огромни сегменти от социални групи е задължителен екзистенциален маркер и без него чарът на околоните територии би се изгубил. 

Но пък обратното - качването на възрастта за пенсия, обсъждането на неплатени болнични и всичко останало - виж, това не е популизъм. Това са необходими финансови мерки, които могат да се аргументират на министерско ниво или на любимия министерски съюзник - Асоциацията на индустриaлния капитал и подобни разроявания на особената мантра, която изведнъж поставя икономиката пред всичко: ще кажеш, че нейната основна цел не е да обслужва хората, а определени организации и държавни бюджети и само така тя би имала смисъл и само така може да бъде тълкувана. В такива моменти се казва нещо от рода на: "Икономиката би изгубила еди си колко милиарда, ако не стане това" или би спечелила пак толкова милиарда, ако стане. Тази икономика на калкулатора обаче, как става така, никога не е предназначена за това да обслужи отделния човек - ако той вземе, че поиска нещо, особено ако това нещо засяга и лекото повдигане на глава извън различни блата на мизерията, това вече е популизъм и ние няма да го допуснем. Всички увеличение на данъци и сметки се обясняват винаги от експерти. А всички искания за по-социална държава са мъглив колективен хор от дъното, съобразяването с който може да се случи само по популистки причини. В такива моменти се притичва на помощ и обичайно-жалката тактика на разделяй и владей. Казва се - вие сега от майките с деца ли искате да вземем, че да дадем на пенсионерите? После се казва - вие от пенсионерите ли искате да вземем, за да дадем на медицинските сестри? После: от учителите ли да вземем, за да дадем на майките с деца? И така кръгът на "от тоя ли да вземем" се затваря, без някой да е получил това, което заслужава. 

Ние, настоява се, не сме толкова прости като румънците. Освен това имаме по-работливи, по-издържливи, по-ценни пенсионери, които превъзхождат разглезените техни. Нашите спомагат за икономиката с принципното си съгласие - което е от онези съгласия, които даваш най-вече когато никой не те пита - да живеят по линията на поголовната бедност, докато румънските пенсионери просто ще пречат на финансовото развитие, източвайки ценни пари от тамошния бюджет, които могат да отидат за много по-важни неща. Както обикновено изпреварихме румънците и мислим няколко хода напред.

Автор: Райко Байчев