Кой ще ме компенсира за ужаса на градския транспорт?

1) За чакането – ужасът да пътуваш в градски транспорт, в София и през зимата, е крайно ясен за всеки жител на столицата. Крайни задръствания, крайно чакане, безкраен тормоз. Едно от най-неприятните неща обаче е самото чакане. Въвеждането на електронни табла, на които ти изписва колко време остава до автобуса, беше хубава опция, ако работеха. На много места в столицата, особено в студа, те получават някакъв проблем, при което или изписва дежурното „1 минута”, или въобще не отчитат нищо. Така ти си стоиш и чакаш да дойде автобусът, непонятно колко време. Да, можеш да провериш в онлайн разписанието, но понякога и то не е особено редовно. Миналата година например, на една от спирките на градския транспорт на ул. "Околовръстен път", се получи невиждана опашка от чакащи за автобус 111, защото имало закъснение и голямо задръстване. Така обикновено автобусът, идващ вечер през около 30 минути, се забави повече от час. Е, нямаше компенсация за никой.

2) За чалгата – всеки возил се в столицата поне веднъж е попадал на ситуация, при която шофьорите слушат чалга радио. Да, няма нищо лошо – ще си кажете вие. Обаче има. Ако сравним Европата, толкова използван израз в днешно време, ще видим, че там шофьорите рядко слушат музика, докато карат автобуси. В Португалия например дори не можеш да попаднеш на подобно нещо, защото водело до предпоставка от разсейване и евентуално ставане на ПТП. Тук не е така. Звучни чалга ритми развличат шофьорите в дългите им смени, а пътниците – принудени заради пътуването, трябва да се съобразяват с музикалните вкусове на своя водач.

3) За липсата на колани – шофьорите превозващи пътници е логично да имат в автобусите си колани. Инцидентът край Своге го доказа. Само че в градския транспорт в София няма колани. Да, може би защото има правостоящи. Да, може би законът не го задължава. Да, може би не е нужно. Но ако шофьорът рязко забие спирачка, или пък стане инцидент, кой ще компенсира живота на пътниците, озовали се от последното място много по-напред.

4) За нелюбезното отношение – всякакви изразни средства като: кажи бързо, аре не пречи, бързо дай парите, защо не са точни, по-живо-пречиш и др., са особено актуални от страна на шофьорите в градския транспорт на столицата. И докато донякъде могат да бъдат оправдани заради дългите работни смени, натоварения трафик и старите автобуси, които са трудни за каране, остава въпросът – редно ли е да е така. В България никога не е имало, а и може и да няма стандарт за обслужване. Придвижването от Младост до Люлин, например, е вид услуга. Вие, като клиент, давате сума Х за билет, за да отидете от едното до другото място. Когато обаче попаднете на лошо обслужване от превозвача или не сте доволни от качеството на предлаганата услуга, нямате никакво право да се оплачете. Ако напишете жалба, ще ви бавят цял месец с отговор, а и дори тогава – ако не сте запомнил номера, едва ли ще има някакъв ефект. Защото няма култура на поведение, а ние и не изискваме такава.

5) За липсата на сигурност – докато в метрото често може да бъдат видени служители на реда, то в автобусите и тролеите такива няма. Т.е. всеки човек, например носещ оръжие, може да се качи и да започне да стреля по вас. Няма камери, няма записващо устройство, няма контрол. Луди, побъркани и наркозависими също са чест обект на пътническата система. Вилнеят в автобусите, псуват, понякога обарват някоя самотна дама, а българинът, който гледа това – най-много да го заснеме в някоя група. Така че – кой ще ме компенсира и за това?

Автор: Костадин Костов