Мозъкът с времето разпозна собствената си идентичност в трансплантирано лице

С течение на времето обаче реакциите на мозъка към новото трансплантирано лице може да се засилят. Освен това все повече и повече отговарят не само тези области, които са свързани с разпознаването на физическите характеристики на собственото лице, но и онези структури, които обработват психологическите аспекти, свързани с лицето – например спомени, представи за себе си и емоции.

Учените изяснили това, докато провеждали серия от експерименти в продължение на година и половина с 25-годишен пациент, на когото било трансплантирано лице. Изследването е публикувано в списание PNAS.

Физическата черта, която най-много ни отличава от другите хора, е лицето. Лицето е нашата самоидентичност, индивидуалност и важен фактор за социални взаимодействия. За първи път в огледалото се разпознаваме на възраст една и половина – две години и след това тази способност обикновено остава с нас за цял живот, въпреки че с годините лицето ни постепенно се променя. Но не е ясно как ще възприемаме лицето си, ако то се промени драстично, например в резултат на нараняване или след трансплантация на лице.

Животът в града се оказва по-полезен за психиката, отколкото на село

Това става известно благодарение на изследване, проведено от Манос Цакирис от Лондонския университет и неговите колеги. В поредица от пет експеримента учените наблюдавали 25-годишен пациент, който получил огнестрелна рана в лицето, след което живял с получените наранявания в продължение на 18 месеца и след това претърпял лицева трансплантация.

Пациентът бил подложен на два експеримента преди операцията (първият – 10 месеца след травмата, вторият – 16 месеца след травмата) и три – след операцията (3, 15 и 20 месеца след трансплантацията).

Във всички експерименти пациентът виждал снимка на лицето си, трансформирано в лицата на познати хора от същия пол. В първите два експеримента имало снимки на лицето му преди и след травмата, в следващите три към тях била добавена снимка на лицето след трансплантацията.

Как децата се учат от родителите си да се страхуват

Всяко лице, използвано в първите два експеримента, имало шест степени на трансформация (процент на съотношение на собствено и чуждо лице): 0/100, 20/80, 40/60, 60/40, 80/20 и 100/0. А тези, които се появили в последните три изпитания, имали четири степени на трансформация: 0/100, 33/66, 66/33 и 100/0. Виждайки изображението, участникът отговарял дали на снимката е той, или негов познат. По време на експеримента пациентът се намирал в апарата за функционална магнитно-резонансна томография.

От този експеримент станало ясно, че пациентът по-лесно се разпознавал на снимките преди травмата, отколкото на тези, на които бил след това. Освен това, както отбелязват авторите, той по-лесно се разпознавал на снимката преди нараняването, отколкото на снимката след трансплантацията на лице, но тази разлика с времето се изгладила.

Обобщавайки резултатите, авторите заключават, че пациентът несъмнено разпознавал и трите лица (преди, след травмата и трансплантацията) като свои. И макар че на всички етапи той все още силно се идентифицирал с лицето преди травмата, от резултатите може да се предположи, че постепенно пациентът започнал да осъзнава новото си лице като свое и свързвал с него своите психологически черти (представи за себе си, емоции, спомени).

Паранормалните преживявания са норма, а не изключение, сочи ново изследване

Както се вижда от експеримента, нашите системи, които са отговорни за разпознаването на собственото ни лице, с течение на времето очевидно успяват да свикнат и да се адаптират към много резки промени във външността. В същото време нашите „неврони на лицето“ обикновено са в състояние да откликват на изображения, които трудно могат да се нарекат подобни на лице. Такива изображения се генерират от невронна мрежа и невроните ги виждат като причина да се активират, дори когато собственикът на тези неврони не взема предвид изобразеното лице.