Откъс от "Най-прекрасното магазинче за шоколад в Париж", Джени Колган

Двамата ми братя дойдоха да ме видят в мига, в който стана ясно, че няма да хвърля топа. Обичах ги, но на двайсет и две и на двайсет си имаш достатъчно други интереси, които не включват разговори с откачената ти голяма сестра за още по-откачения инцидент, който е претърпяла във фабриката. Кат, господ да я благослови, тя, разбира се, беше върхът, нямаше да мога без нея, но работният ѝ ден във фризьорския салон беше безкраен и трябваше да пътува четиресет и пет минути с автобус от болницата, за да се прибере, затова не можеше да идва често, въпреки че много ѝ се радвах, когато я виждах. Тя обичаше да ми разказва кой е спечелил наградата за най-ужасна прическа на седмицата и как се е опитала да убеди жената да направи нещо различно, но тя не била съгласна, отчаяно ѝ се искало да е като Черил Коул или някоя друга от риалити формат, въпреки че въпросната клиентка била с къса, мазна, кестенява, проскубана коса, на която нямало начин да се сложат екстеншъни, поради което щяла да се върне след седмица с викове и крясъци и да заплаши, че ще съди салона, защото и малкото останало от косата ѝ капело.

– Казвам им аз – разправя Кат, – но те не слушат. Никой не ме слуша.

Тя ме накара да се погледна в огледалото в банята и да си кажа, че ще се оправя. Изглеждах потресаващо. Очите ми бяха кръвясали от всичките антибиотици и изглеждаха малко пожълтели; къдравата ми коса – обикновено руса, с помощта на Кат, но сега прораснала – беше ситно къдрава и щръкнала, също като на някоя луда, а бледата ми кожа имаше същия цвят и вид като на болничната овесена каша. Кат се постара да ми вдъхне увереност, най-вече защото тя си е такава, но и защото в салона трябва да казва подобни неща на шейсетгодишните дами, които са с по деветдесет килограма наднормено тегло и като влязат, искат да заприличат на Колийн Руни , но и двете знаем, че усилията им са напразни.

Така че през повечето време бяхме сами с Клер. Беше странно, защото се опознахме много по-бързо, отколкото при други обстоятелства. Също така осъзнах, донякъде шокирана, че се радвам, че вече не съм с Дар. Той беше свестен тип, но с него не можеше да се води разговор. Ако трябваше да идва, за да ме вижда всеки ден, щеше да е пълна катастрофа; на третия ден нямаше да има за какво да си говорим освен за чипс и „Манчестър Сити“. Без шансове да се понатискаме (все още имам система на ръката и тръбичка за пишкане – извинявам се, – а дори да нямах, самата мисъл, че имам едва осем пръста, нямаше да ми позволи никога повече да се почувствам секси), просто не знам как щяхме да изкараме. Докато бях болна, успях да помисля над нещата. Бях съсипана, когато скъсахме (той все се пробваше да ми изневерява, а в град с размерите на Кидинсъбра, това не можеше да остане тайна дълго време. Защитата му – че вечно имал неуспехи – не му помогна много), но единственото, което ми липсваше сега, бе малкият апартамент, който бяхме взели под наем.

Той обаче беше дал на брат ми Джо кутия бонбони за мен (които Джо бързо изяде, тъй като е на двайсет) и ми пусна есемес, за да се увери, че съм добре. Мисля дори, че беше готов да си ме върне, с пръсти или без пръсти. Чух, че бил точно толкова успешен като неангажиран, колкото и по времето с мен, но може Кат просто да се опитваше да ме накара да се чувствам по-добре.

Мисля, че без Клер щях да полудея от отегчение и досада. Преди шест месеца си бях купила евтин смартфон и сега проклинах късмета си, задето нямах на какво да играя, освен на тъпата игра „Снейк ит“. Четях много книги, но има разлика между това да четеш книга, когато си уморена след цял ден на работа и нямаш търпение да се пъхнеш във ваната и да се насладиш на няколко странички с чаша чай, дори когато двайсет и четири годишният ти брат блъска по вратата и крещи, че иска гела си за коса, и да четеш книга, защото нямаш никакво друго занимание.

Освен това приемах какви ли не лекарства и ми беше труд¬но да се съсредоточа. В далечния ъгъл имаше телевизор, който не спираше да боботи, но беше нагласен на един канал по цял ден и на мен ми писна да гледам разни дебелаци, които си крещят, затова си слагах слушалките. Беше супер, когато идваха да ме виждат, само дето нямах какво да им кажа, освен колко много течности се отцеждат от раната ми и разни други против¬ни неща, така че не ми беше приятно и да приказвам.

Сестрите бяха приятни и весели, но винаги бързаха, а док¬торите пък изглеждаха скапани и повечето не проявяваха интерес – интересуваха се единствено от крака ми, но той все едно беше част от котка и те не обръщаха никакво внимание на останалата част от мен над глезена. Останалите дами в отделението бяха стари. Ама наистина много стари. „Къде съм? Войната ли е още?“ – толкова стари. Беше ми жал и за тях, и за нетърпеливите им, изтощени семейства, които идваха всеки ден, за да чуят поредното „няма промяна“, но аз не общувах с тях. Не си бях давала сметка, че младите хора – сравнително младите – не се разболяват често. Дори да им имаше нещо, въпросът се решаваше в операционната, рязваха им някоя фрапираща част, други бяха претърпели катастрофа или пък се възстановяваха след страхотна нощ, която накрая се беше прецакала, не бяха тук на лекарства, както беше с възрастните пациенти, на които не им бяха наред по сто неща и нямаше къде другаде да отидат.

Така че беше страхотно облекчение да си седя тихо и кротко с Клер и да повтарям непрекъснато avoir и être и да помня разликата между близко минало и продължително минало и да се уча как правилно да произнасям r. („Трябва“, не спираше да повтаря тя, „да работиш упорито над акцента си. Бъди французойка. Придобий най-френския акцент. Стани страхотен инспектор Клузо и размахвай ръце“. „Чувствам се като глупачка“, признах. „Точно така“, съгласи се Клер. „Така и ще бъде, докато не проговориш френски и французите не започнат да те разбират“.)