Смъртта на умерената политика

Последните години ме убеждават в следното: умерената политика и изпълнимите политически обещания са пред своя край. Световната политика се отдаде на радикални и фрапантни предложения, понеже те са единствените, които гарантират електорат. Но всичко това има много по-дълбоко и исторически обяснение.

Да се върнем малко назад, когато през началото на 19-ти век става известна популяризираната от Томас Карлайл теория за Великия Човек. Теорията твърди, че велики хора като Наполеон, Шекспир, Жан-Жак Русо и Мартин Лутър, чрез целите си и действията за осъществяването им, влияят на развитието на целия свят и го бутат в посоката, която знаем от историята. Няколко десетилетия след оформянето ѝ, Толстой пише във „Война и мир“, че Наполеон дори и да е заповядал на своята Grande Armée да не се бие със изпречилата им се пред Москва руска армия, войниците му са щели да се разбунтуват и да се бият с руснаците въпреки всичко. Той отрича тази теория като казва по много по-елегантен начин една повтаряна и до днес фраза - че не политиците са главните действащи лица на световната сцена, а са по-скоро случайни изразители на много по-сложни и преплетени обществени нагласи и тенденции.  

Обратно в съвремието - смъртта на Джорж Буш-старши на 30-ти ноември символично отбеляза смъртта на умерената, следвоенна политика в Америка. Джордж Буш беше последният избран през 1988-ма президент, служил в армията по времето на Втората световна война, който опитваше да прокарва нови закони чрез двупартийно лобиране пред леви и десни, и който целеше, когато беше избран, да направи загрубяващата американската политическа система „по-мека“ и „по-нежна“ както се изрази сам във встъпителната си реч. За жалост не успя, но не защото не опита, а защото президентите са просто продукти на времето и системата, в която са избрани.

Защо Буш беше такъв? Понеже той, както и американските президенти и съветски партийни лидери след Втората световна война и горе-долу до края на Студената война, винаги имаха едно на ум - че нова глобална война трябва да се предотврати при всички случаи, тъй като почти всеки от най-високопоставените политици до най-обикновения човек би бил засегнат от нея. Вероятно философска заслуга има и екзистенциализма на Сартър, който казва че всеки индивид има заслужени права според деянията си, а не според групата, от която произлиза. Това са особени времена: едновременно са надвиснали всички опасности на Студената война, съдбоносни разделения и железни завеси, тлее непрекъснато напрежение: но в същото време са и период на компромис и развитие към по-мирно общество, което е извлякло все пак някакви поуки и страхове от апокалипсиса на Втората световна война. Призракът на унищожението напомня дори на най-агресивната политика, че грешките на миналото не трябва да се повтарят. 

Днес обаче тази парадигма се промени. Ужасите на войната се забравиха. И стана отново възможно да се поляризира все повече, да се минава през опасния ръб на „ние“ и „другите“, да се слиза до онази екстремна и нападателна политика, която навремето вероятно е накарала Айнщайн да каже "Не знам с какви оръжия ще се води Третата световна война, но Четвъртата ще е с камъни и дървета".

Какво общо има това с Доналд Тръмп? Като млад е избегнал задължителна военна служба благодарение на връзките на родителите си и със сигурност не е от онези типове едновремешни политици, които знаеха какво е война и каква е опасността от нея. Тръмп беше избран заради платформата си от крайно десни и радикални решения на проблеми, съществували дълго време – стена на границата с Мексико за имиграцията, край на търговските договори с много страни и тарифи върху евтините продукти идващи от там, както и ограничение на американските субсидии в чужбина за намаление на дълга на страната. 

Идеите на Тръмп, като тази за стената, която вероятно бе породена след поредния му лош кошмар, че мексиканците му ограбват трудно-спечелените парички, звучат абсолютно логични на половината американци гласували за него, и радикално-екстремни за другата половина, което и поражда сравнение с Хитлер. Но всеки политик знае, че е по-добре така: полярното разделение ти гарантира силно присъствие на трибуната. Никой нямаше да обърне внимание на Тръмп днешно време ако беше казал „някои мексиканци са престъпници и е хубаво да се предпазим“. Трябваше да е или дясното „всички“ или лявото „никои“.

Политиката на Америка, и по принципа на тангентното мислене, тази на Запада, се радикализира със забравянето на войната, и се клати безумно на дясно и на ляво, като почти не се спира в умерената среда. Когато демократите на Обама взеха законодателната и изпълнителната власт, те бързаха да прокарат колкото се може повече леви закони, без да се замислят много над това, че отчуждават десните. Обратното е също абсолютно вярно сега при Тръмп. И за това са виновни хората, а не политиците дали им просто гласност. Проблемът се задълбочи и от интернет и увеличаващата ни се нужда за онлайн внимание, която често задоволяваме като подкрепяме и защитаваме мнения, които не бихме изразили пред лицето на други хора. Начинът да бъдеш забелязан - от обикновения човек, до мощния политик, изисква една-единствена маневра: да бъдеш екстремен. Да нагнетиш до край един конфликт. Колко дълго ще продължава това? И дали 21 век няма да повтори грешките на миналия? Предстои да разберем - надявам се не когато е станало прекалено късно. 

Автор: Боян Кърковски