Как детски лагер в Буча се превърна в място за екзекуции на цивилни

*ВНИМАНИЕ! Този репортаж съдържа материали, които могат да шокират!

Отначало в тъмното е лесно да пропуснете мястото на убийството. Но в студеното, влажно мазе в края на гора, която привлича туристи в Буча преди войната, петима украинци са принудени да коленичат и застреляни в главите.

Вдясно от входа има камъни, покрити с потъмняла кръв. Сред тях лежи синя вълнена шапка с дупка от куршум, чийто ръб е напоен с кръв. Поне дузина дупки от куршуми се виждат в стената.

На няколко крачки са останките от военните дажби на руската армия: отворена кутия оризова каша с говеждо месо и празен пакет от бисквити. Графити на стената напомнят, че тук е имало детски лагер. Но когато в началото на март руските войски влизат в Буча, недалеч от столицата, лагерът „Лучисти“ става място за екзекуции.

Историята с убийствата в летния лагер смразява душата. Но не по-малко плашеща е и тази подробност: в района на Буча за почти месец руска окупация загиват повече от хиляда цивилни, но повечето от тях - не от шрапнели или артилерийски обстрел. Руските войници застрелват повече от 650 души, казва местен старши полицай.

Сега Украйна търси техните убийци.

Владимир Бойченко живее в Гостомел, на два километра от Буча и недалеч от летището, където нахлуват първите руски войски. Сестра му Алена Микитюк бяга на запад от страната, без да чака бойните действия да стигнат до града, и моли Владимир да се присъедини към нея. Той е цивилен, няма нищо общо с армията, но иска да остане и да помогне на украинската армия. Владимир обикаля Гостомел дни наред в търсене на храна и вода, които да донесе на съседите си, включително на децата, затворени в мазета поради постоянни артилерийски обстрели и руски въздушни удари.

Приказлив 34-годишен мъж, обиколил света като моряк в търговския флот, Владимир почти всеки ден звъни на семейството си от Гостомел, за да каже, че е добре. Алена нервно чака кратките му обаждания: тя знае, че той трябва да се изкачи на хълм, за да може да се свърже, а при тежки обстрели е невъзможно да напусне бомбоубежището. Когато запасите започват да свършват, тя отново се опитва да убеди брат си да си тръгне, но по това време пътищата са блокирани.

Последният път, когато Алена говори с него, е на 8 март. В този ден Владимир казва на сестра си да не се тревожи за него. „Той каза: „Обичам те много“, и беше толкова болезнено да го чуя - хлипа Алена, неспособна да спре сълзите си. - Страх се чу в гласа му“.

Четири дни по-късно Владимир е видян недалеч от лагера "Променисти" (на руски "Лучисти"). А после той изчезва.

През март около Киев се водят интензивни боеве, малкият град Буча се озовава в техния епицентър. В началото на април руските войски напускат града, оставяйки следи, които шокират света: телата на разстреляни жители, лежащи по улиците.

Русия упорито твърди, че убийствата са инсценирани, но това е колкото извратена, толкова и умишлена лъжа. Украинските следователи се готвят да изправят виновниците пред съда и да съберат доказателства за престъпленията на територията, която отново е попаднала под техен контрол.

"Решихме да работим възможно най-бързо... да фиксираме всичко. Защото не разбираме какво ще му бъде утре в главата на Путин... дали ще поиска да хвърля ракети и да унищожи базата от доказателства", казва Андрий Небитов, началник на киевската областна полиция.

Тези доказателства включват поле, изпълнено с цивилни автомобили с множество дупки от куршуми, които сега са откарани до покрайнините на Буча. Това са коли, с които жителите на града са се опитвали да избягат. На един от прозорците все още виси парче бял плат – знак, че в колата има цивилни. Приближаваш се и усещаш ужасяващата миризма на смъртта.

Когато на 4 април в мазето на втората сграда на лагера „Лучисти“ са открити останки, сред тях е и тялото на Владимир Бойченко. Преди това Алена седмици наред звъни в болници и морги. През този ден ѝ е изпратена снимка за опознаване. Тя знае, че това е брат ѝ, още преди снимката да се зареди.

"Ненавиждам ги, ненавиждам ги всички, с всяка клетка от тялото си - казва Алена за убийците на Владимир. - Знам, не бива така. Не бива така да се говори за хора. Но това са не хора. Как издевателстваха над нас. И над всички тези момчета. На тях нямаше живо място. Дори зверовете не постъпват така. Как можеш да отнемеш живота на човек толкова зверски."

Телата на петима мъже са открити в коленичили, с наведени глави и вързани на гърба ръце.

„Знаем, че са ги измъчвали - казва регионалният полицейски началник пред BBC. - Армията на Руската федерация е прекрачила границата на обичаите и правилата за водене на война и те не са воювали не с военни, а са измъчвали и отвличали местното население.“

Нито прокуратурата, нито украинската Служба за сигурност разгласяват подробности за текущите разследвания, но някои от руските военни толкова небрежно са замели следите си, че вероятно са оставили сериозни улики, по които разследващите могат да работят. На някои изоставени позиции украинските части за териториална отбрана дори откриват списъци на войници. Единият, изглежда, е част от график за сметосъбиране, друг съдържа паспортни данни и номера на мобилни телефони.

При такъв огромен обем работа - над 11 000 потенциални военни престъпления са регистрирани до момента - службите за сигурност на Украйна са призовали на помощ цивилни, които разбират от цифрови технологии.

„Чувствам някакъв дълг - казва Дмитрий Реплянчук, журналист за slidstvo.info. Преди войната той участва в разкриването на корупция в украинските правоприлагащи органи. Сега съвместно с прокуратурата той претърсва интернет за допълнителни данни, които биха могли да помогнат за определянето на заподозрени във военни престъпления.

"Разбирам, че ще бъде много трудно и много случаи няма да бъдат разкрити. Но през тези седмици е важно да се намери възможно най-много информация", обяснява Дмитрий.

В бунището за боклук в „Лучисти“ е открита една потенциална улика - обвивка от пакет, изпратен от някаква Ксюха до руски войник, на който ясно е изписано неговото име и военна част. Подразделение 6720 е базирано в Рубцовск, в Алтайския край. Тази военна част е била свързвана с Буча и преди, когато камери за видеонаблюдение в Беларус записват как нейните войници изпращат на роднините си огромни пакети, пълни със стоки, разграбени от украински домове.

Не е възможно да се каже със сигурност дали войниците от Рубцовск са били базирани в детския лагер, или са били там по време на предполагаемите убийства. Полицията първо трябва да установи по-точното време на смъртта.

"Работим по това, но отнема време - обяснява Небитов. – Но в този лагер се е намирал щабът, така че трябва да е имало командири. Не е възможно да се извърши екзекуция без тяхно знание. Определено те ще бъдат организаторите на този процес, а изпълнителите ние вече ще търсим по-нататък."

От другата страна на улицата от „Лучисти“, зад църква, осеяна с шрапнели, Буча бавно започва да се връща към живот. Момчета тичат из двора, мъже запушват с дъски прозорците, избити от взривната вълна. Малък местен магазин отново е отворил врати.

Съседите си спомнят дните, когато в града влизат руски танкове, войници стрелят във въздуха и пияни обикалят по улиците, нахлуват в къщите и плячкосват. Спомнят си и мъж, избягал в жилищната им сграда от летния лагер, когото приютили въпреки риска.

Виктор Ситницки по-рано не знае нищо за лагера „Лучисти“, но всички подробности, които той разказва, съвпадат. Сега е в Западна Украйна и разказва за себе си по телефона. Руските войници хващат Виктор на улицата в началото на март. Връзват му ръцете и му нахлупват шапка на очите, а след това го завличат в мазе, което според уверенията му е на територията на детския лагер.

Там изливат вода върху краката му и поставят пистолет до главата му.

"През цялото време питаха: къде са фашистите? Къде е войската? Къде е Зеленски? Един от тях спомена Путин, казах нещо грубо и той ме удари", спомня си Виктор.

Той помни добре чувствата си на гняв и ужас едновременно. В миналото той работи в Москва на строителна площадка с момчета от Сибир и е ужасен, че руснаците сега се отнасят толкова жестоко с него. Особено когато се оказва, че един от войниците също е от Сибир.

Виктор му казва, че му е обидно, задето се е стигнало дотук.

„Срамота е, че нашите дядовци са воювали заедно срещу нацистите, а сега вие сте фашисти – гневно отговаря онзи. – Имаш време до сутринта да мислиш, да си спомниш какво си видял. И ако нищо не кажеш, ще отидеш на вятъра. Ще бъдеш застрелян."

Виктор има късмет онази нощ. Вследствие на силен обстрел той разбира, че вече не е охраняван, и успява да избяга.

„Реших, че имам по-голям шанс да оцелея в мините, отколкото ако бях останал в това мазе. Вече бяха опрели автомата в главата ми. Какво им костваше да натиснат спусъка? Те не рискуваха нищо, рискувах само аз."

---

Останките на Владимир Бойченко са погребани в старото гробище на Буча. След погребението му Алена казва, че най-накрая отново е видяла брат си насън, сякаш той я утешавал.

Но тя все още има много въпроси. Кръстът на гроба на Владимир е отбелязан само с рождения му ден, без датата на смъртта му, тъй като семейството не знае кога е разстрелян.

Семейството му никога няма да разбере това - освен ако не успеят да намерят командира на руското поделение, дислоцирано в "Лучисти".

Всички в Буча обаче вече знаят, че в тази война цивилните не са просто случайни жертви. Разстрелват ги руски войници, които или не знаят правилата на войната, или ги знаят, но им е все едно.