X
 
 

Премиера в нощен бар "Парнас" (фейлетон)

Още от автора

Нощният бар „Парнас“, бивш стриптизьорски клуб, бе препълнен с известни и талантливи дейци на словото от Съюза на българските литературтрегери, дошли на поредното поетично представяне от всички краища на милата ни татковина. Поети, писатели, драматурзи, есеисти, публицисти, журналисти, литературни критици, с една дума: непоколебими мечтатели, чиито души и сърца са независими от безпощадно изтичащото като пясък между пръстите време.

Да, точно така – на събитието не се влизаше с покани, но хората, които искаха да станат част от този височаещ прием, трябваше да показват на входа личните си карти. Присъстващите очевидно бяха по стари от Хеопсовата пирамида и силогизмите на Аристотел взети заедно.

Някои недочуваха, други недовиждаха, но всички се въодушевиха до неузнаваемост, когато в залата влезе прочутият г-н Графоман Родионович, председател на Съюза.

Той пристъпи с важна и авторитетна крачка към микрофона, държащ в себе си поредната издадена стихосбирка на поредния български гениален литературтрегер, и заговори със завидно хладнокръвие:

-Уважаеми сътрапезници, събрали сме се тук за едно необикновено събитие – първата премиера на 145-тата стихосбирка на моя добър приятел и талантлив млад автор Поетко Василиевич. Точно преди седмица той навърши 67 години, но всички ние вярваме, че бъдещето е пред него…

-Браво, Поетко, браво! – възкликнаха в хор трубадурите на словото.

Родионович продължи:

-Преди да направя един безпощаден литературнокритически анализ на тази забележителна книга, и да изброя всички организирани от нас поетични конкурси и награди, които Поетко е печелил, искам да кажа нещо друго. Да се върна в спомените си… Още в годините преди Промените, с Поетко се оказахме състуденти в известния московски Институт „Максим Водки“. Ах, какви сладки години бяха в Института…

-И аз съм негов възпитаник! – провикна се в захлас Драматург Расколников, известен наш литературтрегер, и се закашля неутешимо. Сигурно беше от възрастта.

Родионович се върна към своя интересен разказ:

-В Института по цял ден жулехме водка и пишехме поезия. Никой не ни правеше забележки, даже ни поощряваха. Аз един път дори успях да мандръсам далечна братовчедка на Сергей Есенин, можете ли да си представите? На самия Сергей Есенин!

-Браво, Графомане, браво! – възкликнаха в тор трубадурите на словото.

-Та така. Хубаво ни беше по време на соца. Ползвахме облагите, предоставяни ни от комунистическите деятели, пишехме възхвали за тях в „Работническо дело“, и от време на време се правехме на свободни и независими антикомунисти, колкото да залъжем историята.

-Точно така беше, прав си! – избухна тълпата.

-Сега вече е различно. Дойде 1989-та, комунистите станаха капиталисти и забравиха откъде са тръгнали и как са яли лакомо от белия хляб на Политбюро. На нас пък ни остана да се правим на фалшиви черни овце. Продължихме да крадем от Съюза, да си организираме просъветски литературни вечеринки, да се храним от подаянията на политическата секта… Стана традиция да се събираме в нощния ни бар „Парнас“ и да се оплакваме на по чаша водка от това, че младите не ни четат, а старите са ни забравили…

-Съгласни сме, Председателю, по-добре не може да се каже! – провикна се в захлас Журнал Дупедавчев, известен наш публицист, и намести очилата си. Сигурно беше от възрастта.

Родионович продължи:

-Но да оставим всичко това на заден план. Нека да говорим за книгата на моя приятел Поетко. Тя е много по-различна от всичко, което сме чели досега от него. Мисля, че толкова качествена поезия не е писана у нас от времето на Вазов. Стихосбирката неслучайно се казва „Стар съм вече, човече“: това е израз на самоиронията и автохумора на Поетко, който, както вече имах възможността да споделя, е едва на 67 години. Но аз не съм литературен критик, освен ако не става въпрос за критика на моите собствени произведения. Затова ще дам думата на един от най-известните и обичани наши специалисти в областта, доказали се с времето: 125-годишният доайен, Литератур Критиков.

-Браво, Литературе, браво! – възкликнаха в тор трубадурите на словото.

С разтреперан глас и не по-малко разтреперани сърце (сигурно беше от възрастта), живата легенда г-н Критиков застана зад микрофона, стискайки в дясната си ръка измачкан лист хартия:

-Уважаеми съпарнасци, събрали сме се тази вечер в нашия нощен бар…

-Извинете, г-н Критиков, може ли да говорите малко по-високо, че нищо не се чува? – почти изкрещя г-жа Райна Глухарска навръх 256-тия си рожден ден.

-Разбира се, разбира се – продължи Литератур Критиков. Исках да кажа, че книгата „Стар съм вече, човече“ на нашия млад и талантлив приятел Поетко Василиевич, е едно явление в литературата ни. Явление, което може изцяло да я промени. Изящните метафори, оригиналната лексика, класическите стихове и изразни средства, възхвалата на Ленин и Сталин… Всичко това красноречиво говори за едно младо и талантливо перо, което тепърва ще бележи възходи в своето творческо развитие.

Речта на Литератур Критиков продължи около час и половина. След нея всички бяха крайно изтощени – Поетко Василиевич, Графоман Родионович, Драматург Расколников, Журнал Дупедавчев, дори самият г-н Критиков…

Все пак, събитието трябваше да приключи. Председателят на Съюза на българските литературтрегери Графоман Родионович се изправи и отново пристъпи към микрофона, за да закрие тази прекрасна и изпълнена с толкова емоции премиера:

-Мили крадци, търгаши и графомани, журита на литературни конкурси и лауреати от същите тези конкурси, драги сътрапезници, преди да приключим с премиерата на книгата на Поетко, искам да кажа още нещо важно. Скоро ще подготвим Декларация против властта, защото ни омръзна от безхаберното отношение на държавата към Съюза и въобще българската литература. Преди време ни се даваха достатъчно средства за крадене. Сега откъде да намерим такива?! Време е за нова национална доктрина, която да върне соца, пионерските лагери и цензурата. Вечна дружба, приятели!

-Вечна дружба! – възкликнаха в хор трубадурите на словото.