Чърчил: Социалистите считат за порок печалбата, аз - загубата

Нека започнем с няколко чудесни мисли.

1. Никога, никога, никога не се предавай.

2. Успехът е в това да минаваш от провал на провал без загубиш ентусиазъм.

3. Политикът трябва да може да предскаже какво ще стане утре, след седмица, след месец и след година. А после да обясни защо това не е станало.

4. Лично аз винаги съм готов да уча, макар че невинаги съм готов да бъда поучаван.

5. Когато орлите са тихи, папагалите започват да бърборят.

6. Балканите произвеждат повече история, отколкото могат да консумират.

7. Вроденият порок на капитализма е неравното разпределение на благата. Вродената добродетел на социализма е равното разпределение на лишенията.

8. Комунизмът е като сън. Рано или късно се събуждаш и се връщаш към реалността.

9. Всъщност демокрацията е най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали форми, опитвани някога.

10. Най-добрият довод срещу демокрацията е петминутен разговор със средния избирател.

11. Когато двама души винаги имат едно и също мнение, единият от тях е твърде повърхностен.

12. Да гледаш твърде далеч напред е недалновидно.

13. Дипломатът е човек, който ще помисли два пъти, преди да не каже нищо.

14. На моята възраст вече не мога да си позволя да се чувствам зле.

15. Хората често се препъват в истината, но сетне се изправят и бързо продължават нататък, сякаш нищо не се е случило.

16. Соцалистите считат за порок печалбата, аз - загубата.

17. Който е съгласен с всички, с никой не е съгласен.

18. За необразования човек е полезно да се четат книги с афоризми.

19. Отговорността е цената на величието.

20. Нищо в живота не е толкова ободряващо, колкото да стрелят по теб и да не те улучат.

Човекът, който обичал да казва: "Написах дълга реч, защото нямах време да напиша къса" безспорно е един от най-харизматичните политици на ХХ-ти век. И от онези редки случаи, в които заниманията с политика влизат в комбинация с изключителен интелект (вероятно общото IQ на всичките ни Народни събрания от 90-та насам) и страхотен писателски талант - все пак той е и единственият политик с Нобелова награда за литература. Многократно признаван във всякакви класации за най-великият британец. 

Роден е на 30 ноември 1874 година в двореца Бленъм - мястото е родовото имение на херцозите Марлборо. Със сигурност получава страхотен старт в живота - той принадлежи на най-високите аристократични кръгове в Британия.

Това обаче не означава задължително щастливо детство. И двамата му родители не му обръщат особено внимание и рядко изпълняват задълженията си към детето. Баща му, лорд Рандолф Хенри Спенсър-Чърчил, е обсебен от политическата си кариера (нещо, което Чърчил определено ще наследи), а майка му - лейди Рандолф Чърчил, която е дъщеря на богат американски бизнесмен, обича да води бурен светски живот и рядко обръща внимание на наследника си.

По тази причина най-близкият човек в детските му години става бавачката му – Елизабет Ан Еверест. Тъй като до 1982 година побийването на децата въобще не е забранено в училище, Чърчил бая пострадва от учителите. Бавачката му, която забелязва белезите по тялото му, се жалва на родителите му. Те са скандализирани. Преместват сина си в друго училище, където срещу наследника на рода Марлборо никой не смее да вдигне ръка. Уинстън обаче се учи много зле, като заема последното място по успех в класа. Както повечето велики личности и по правилото на Марк Твен, "не позволявал на училищните занимания да пречат на образованието му".

Военен кореспондент и блестящо перо 

Въпреки, че никога не блести като ученик, предмета история започва да му харесва и прави впечатление на останалите с интереса си към нея. Става и шампион на колежа по фехтовка.

През 1893 година с доста усилия постъпва в Кралското военно училище, а след завършването му две години по-късно получава първия си офицерски чин – лейтенант. Същата година преживява две драми в личния си живот – почиват баща му и бавачката му.

Твърде бързо осъзнава, че военната кариера не е неговото поприще. Но открива, че има журналистически талант. Майка му се опитва да помогне в това му начинание и съдейства да бъде изпратен като военен кореспондент в Куба, където отразява събитията за “Дейли телеграф”.

Тогава започва да трупа популярност. Пише дописки за въстанието на местното население срещу испанските колонизатори и потушаването на бунта. Испанското правителство дори го награждава с медал “Червен кръст”. Докато е в Куба Чърчил се пристрастява към пурите и тази му слабост остава до края на дните му.

Постепенно се превръща във военен кореспондент, изпращан да отразява най-горещите конфликти по цял свят. Перото му буди възхищение - читателите се възхищават на откровеността, с която пише дописките си. Чърчил често критикува и британските военни - докато отразява потушаването на махдитския бунт в Судан посвещава няколко убийствени пасажи на командващия английските сили генерал Кътчнар и жестокостта, с която се третират пленените и ранените суданци.

Човек с две лица 

През 1900 година Уинстън Чърчил се завръща в Англия. Избран е в Камарата на общините от консерваторите, които вземат и властта в Британия. 26-годишният парламентарист успява да съвмести избирането си в парламента с издаването на първия и единствен свой художествен роман – “Саврола”. По-късно обаче преминава в Либералната партия - един "трансфер", учудил наблюдателите на вече набиращата му сила кариера. 

Едва на 31 години заема първия си пост в управлението – назначен е за заместник министър за колониите. А само три години по-късно вече е министър на търговията и промишлеността. Провежда доста важни социални реформи. Сред тях - въвеждането за пръв път на нормирано работно време и заплащане на труда. Постепенно се ражда образът му на млад борец за справедливост. И тогава настъпва голямата изненада. Бидейки назначен за министър на вътрешните работи "добрякът" показва другото си лице. Тогава в Британия вървят бурни социални процеси – работниците настояват за защита на социалните им права, появяват се суфражетките, които искат зачитане правата на жените. Новият министър се заема с потушаване на вълненията с такова усърдие, че от жестокостта му са учудени дори и най-консервативните политици в страната.

През 1911 година по време на стачката на докерите и моряците в Ливърпул, той праща за разпръскване на демонстрантите морски пехотинци, като им разрешава да употребят и оръжие, в случай на необходимост. Кани се да въведе в града 50 000 военни, за да се справят с бунта. Тогава Чарлз Мастерман пише за него: “Уинстън беше много превъзбуден. Беше настроен да решава нещата с “картечни залпове”, безумно се наслаждаваше докато чертаеше на картата маршрутите за придвижването на войските към града… или докато диктуваше патетични съобщения за пресата. Жадуваше за кръв”.

Страх от болшевиките

През целият си живот Чърчил има абсолютна непоносимост към всякакви леви идеи. Големият му страх бил, че “болшевишката зараза”, както я е наричал, може да се пренесе в Британската империя. Настоявал “да бъде удушен болшевизма в зародиш” – а желанието му било това да стане с директни военни действия. Иронията е в това, че на британците ще им се наложи десетилетия по-късно да създадат военна коалиция с болшевиките. 

През 30-ти Чърчил се отдава на публицистика и литературна дейност и мнозина подозират, че с политическата му кариера е свършено. На него обаче тепърва му предстои да изиграе историческата си роля. 

"Избрахте позора и ще получите войната"

През 1938 година Уинстън Чърчил в своя реч пред Камарата на общините се обръща към министър-председателя Чембърлейн и казва вероятно най-великата фраза в кариерата си. “Пред вас имаше избор между войната и позора. Избрахте позора и сега ще получите и войната”. 

Когато самият Чърчил е избран за министър-председател през 1940-та се оказва, че Великобритания е намерила най-подходящият политик за военните времена  За виртуозната му роля по време на Втората световна са изписани стотици томове. Проявява се като прагматик, блестящ оратор, ловък дипломат. В продължение на цели три години Чърчил успява да избегне отварянето на “втори фронт” в Европа, което буквално спасява милиони животи.

В края на войната предлага пълното ликвидиране на Германия като държава, чрез поделянето на територията й и превръщайки я в десетки малки държавици. Според Рузвелт и Сталин обаче това е прекалена марка.

Случаят с таксито

Един от най-забавните случаи с Чърчил, които се разказва и до днес. По време на войната, на Чърчил, чиято реч пред нацията е насрочена за 8 часа вечерта, му се налага да вземе такси до студиото на БиБиСи. Когато таксито спира, Чърчил съобщава на шофьора адреса.

„Съжалявам, шефе, не мога да те закарам до там. Трябва бързо да се прибирам до вкъщи, за да слушам речта на премиера по радиото", казва шофьорът. 

Чърчил е страшно щастлив от това неочаквано признание и му  връчва банкнота от пет лири.

Зарадван от 5-те лири, което е нелоша сума за онези дни, таксиметровият шофьор бързо отваря вратата на колата: „Заповядай, началство! Да се такова шибания министър-председател – какъв викаш беше адресът?"

Българофобия

Добре известно е, че Чърчил никога не е обичал българите и въобще не си е поплювал, когато трябва да демонстрира презрението. Документирано е да казва: "Аз плюя на българите", а легендарният му цитат за това, че Европа свършва там, където хората си честитят банята и пият боза (донякъде спорен, с не много сигурно авторство) обикновено засяга тъкмо нашата територия. "През пролетта на 1915 г. при Дарданелската операция, когато е трябвало да се извади Османската империя от Първата световна война, Чърчил и Лойд Джордж (британски министър, после премиер) канят България да вземе печелившата страна - на Русия и на Великобритания. Ние обаче в лицето на цар Фердинанд и премиера Радославов отказваме. Тогава на Чърчил като министър на военноморските сили му искат оставката и така политическата му кариера се проваля, като го пращат на Западния фронт", разказва историкът Георги Марков. 

Нобеловата награда 

Повечето хора вярват, че Уинстън Чърчил е лауреат на Нобелова награда за мир, но всъщност той я получава през 1953 г. за литература. Впрочем, Академията го титулува и го подрежда напред близо цяло десетилетие. Между 1945 и 1953 г. Чърчил получава 21 номинации за Нобелова награда за литература и едва две за такава за мир. Мотивът на шведското жури е следният: "за своето майсторство в историческото и биографично описание, както и за брилянтно ораторство в защитата на възвишени човешки ценности“.

Две от най-известните му книги са публикувани след първия му мандат като министър-председател и му донасят международна слава: мемоарите в шест тома Втората световна война и История на англоговорящите народи – четири тома, покриващи историята от походите на Цезар в Британия (55 пр.н.е.) до началото на Първата световна война (1914).[

Правилата на Чърчил

1. Редът

Чърчил имал изключително строг дневен ред, което му помагало да постигне невероятна продуктивност. Всяко нещо правел по график, което въобще не отнемало от творческата му мощ. Твърди, че без необходимата дисциплина няма как да се постигне каквото и да било. 

2. Концентрацията

Когато разумът му е зает с конкретен проблем, той е съсредоточен над него постоянно и никой не може да го разконцентрира.

3. Всекидневни задачи

Чърчил обичал да си поставя задачи. Например, да напише 1000 думи на ден - докато не напишел и последната, не спирал, каквото и да става. 

4. Владей езика 

Най-голямата мощ на Чърчил е разбира се в неговата словесност. По време на кариерата си той е бил изоставен от своята партия, предаден от приятелите си, лишаван от постовете си, разлюбван от народа, но никога не е губел афинитета си към думите. 

5. Хобитата 

Обичал да казва: "За да бъдеш наистина щастлив и здрав, се нуждаеш от две или три увлечения и всички те трябва да бъдат истински." Чърчил забелязал, че само така биха могли да се постигнат множество часове на продуктивна работа всеки ден. Когато забелязвал, че резултатите от литературните му трудове започвали да стават объркани и неудовлетворителни, просто превключвал на друг вид дейност. След определено време отново бил в състояние да се върне към писането, бодър и готов за нови литературни подвизи. Смятал е, че занимавайки се периодично с различни дейности, може отлично да тренира мозъка си, както и да си почива пълноценно. Според него без хобита животът въобще не може да е пълноценен. Смятал, че ако човек се занимава с умствена дейност, трябва да си търси занимания, които да ангажират едновременно очите и ръцете, тъй като те най-добре помагат за възстановяването на психичното равновесие.

6. Почивките

Телохранителят, който трябвало да следи за Чърчил, забелязал:

"Той може да започне да се движи във всеки един момент, без предупреждение. Ако по време на вечеря попадне на скучни хора, определено време ще се държи с тях вежливо и ще ги търпи, но след това просто ще се предаде и ще си тръгне. Ако филмът, който гледа е скучен, той няма да се принуждава да го гледа до край, а просто ще стане и ще си тръгне, няма значение с кой е дошъл, дори това да е самия Франклин Рузвелт."

Интересни факти

* Бидейки потомък на аристократично семейство, Чърчил никога не се е обличал или събличал сам - помагал му е винаги прислужник. А след като свършел тази работа прислужникът се заемал с приготвянето на ваната на Чърчил – това ставало поне два пъти дневно. Накрая, едно от от важните му задължения, било приготвянето на уискито със сода – ритуал, с който политикът започвал от 11.00 часа преди обяд. 

* Едно от любимите му хобита е живописта. От 1921 г. показва картините си в Париж под името Чарлз Морен, а по-късно се сдобива с друго име - Чарлз Уинтър. След емблематичнат аконференция в Казабланка през 1943 г. отива в Маракеш и рисува Кулата на джамията Кутубия. По-късно подарява картината на Франклин Рузвелт. През 2011 г. тя е продадена за 3 млн. долара.

* Франклин Рузвелт веднъж случайно налетял на голия Уинсън Чърчил. Когато Рузвелт се извинил, Чърчил отговорил, че „министър-председателят на Великобритания няма какво да крие от президента на САЩ“.

* През целият си живот изпитва презрение към Ганди и методите му на ненасилствена съпротива.