Журналистът Таня Иванова, която стана учител: Училището ме научи да не режа крила

Срещаме Ви с журналиста Таня Иванова, която бе отличена в категория „Общество и здраве” и от година се изявява и на друго поприще – образователното. В едно откровено и много човешко интервю Таня говори и за здравната журналистика, и за психологията на децата и за своите надежди за развитие на системата.

- Здравейте, г-жо Иванова! Как от „Таня” се превърнахте в „г-жа Иванова”?

- О, това е една дълга история, в която има доза романтизъм и приключение. Пандемията, затварянето ни по домовете разтърсиха всички. Не познавам мой приятел, който да не изживя тежка лична загуба през последните три години. Реших, че ми е малко да работя с пациенти и да „превеждам” здравната информация от болниците на разбираем език до обикновените хора. Те не знаят какво означава „кампания”, но за сметка на това знаят какво означава „безплатен преглед” и се възползват, особено ако статусът им е на здравно неосигурени.

- Виждам, че здравната тема пак Ви пали, но разкажете за училището, в което преподавате и как стигнахте до там?

- С обикновен конкурс. Нещата в живота си винаги постигам сама. Не разчитам на създаденото име или на протекции. Смятам, че имам достатъчно лични и професионални качества, за да мога да си позволя това. В пандемичната обстановка назря желание да бъда още по-полезна на обществото и кандидатствах за позицията „учител”. На път съм да завърша първата си учебна година, в която учих наравно с учениците, проверявах контролни и класни и работих с деца със СОП.

- Казахте „деца със СОП”, това не е ли твърде специфична материя за един учител по БЕЛ?

- За мен като здравен журналист (защото бивш журналист и бивше ченге няма) бе истинско предизвикателство да работя с дете аутист. Въпреки че аз съм дипломиран преподавател и за гимназиален курс, с моя ученик започнахме от сричкуване. Вложих цялото си търпение и последователност, които имам от работата с пациенти, и днес вече четем цели текстове. Естествено, заслугата не е персонална, а обща – на семейството му, на прекрасната му баба, на психолози, логопеди и другите ми колеги от училището. Образованието е колективен спорт. И ако трябва да го сравня с конкретен спорт е маратон и многобой – изисква се много сила, издръжливост и постоянство, за да се стигне до резултати.

- А другите деца? Класна ли сте, г-жо Иванова?

- Хахахаха, не, засега не, въпреки че моите ученици непрекъснато ме питат на кой клас ще бъда класна от новата учебна година 2022/23. Всички деца са прекрасни, всяко едно е една вселена, до която трябва да се докоснеш и ако можеш, да направиш нещо за развитието й или поне за правилната посока на движение. За кое да си говорим? За това, колко децата умеят да обичат и да вярват на преподавателя си или за проблемите на образователната система?

- Давайте с последното, все пак сте журналист!

- По време на поредните карантини през зимата учихме онлайн и виждам как децата безупречно се справят с компютри и платформи за съвместна работа в електронна среда. Децата на 21 век са хиперактивни, интелигентни, искат жив и динамичен поток от знания, който да провокира техния интерес и да задържа вниманието им. Едновременно с това ние ги караме да стоят мълчаливи, правилно седнали и неподвижни 40 минути. Това няма как да се случи. Не работим с деца през 1988 година примерно. Задължително те трябва да участват в работния процес и да са ангажирани с това, което правим в час. В един от часовете по литература, за да ги накарам все пак да работят, играхме на „Стани богат” с тестове с грешни и верни отговори. Естествено, „помощ от приятел” бях аз. Беше забавно и научиха много, но от гледна точка на съвременното общество, което борави с високи технологии, образователната ни система има накъде да се дигитализира и в класната стая, не само през онлайн карантинните периоди.

- Явно доста Ви пали и това, което работите в училище?

- Много! Това и казах на церемонията по връчването на наградите: „В здравеопазването, културата и образованието или трябва да правиш нещата от сърце и с много отдаденост, или няма смисъл. Залата реагира бурно на това. Никой вече не иска нещата да се случват проформа, време е тези, които искаме да даваме на здравеопаването и образованието да бъдем чути. Имам колега с PR агенция, която се върна към здравеопазването и за една година стана най-младата старша сестра в България. Решили сме да работим в тези трудни ресори не защото нямаме кариери и се чудим какво да правим, а за да дадем още и още на обществото. Аз имам 10 години журналистически опит, занимавала съм се с маркетинг и комуникации, на децата това е изключително интересно. Правим репортажи в класната стая, влизаме в роли на журналисти и интервюирани. Има динамика, съспенс, учебният час оживява.

- В заключение какво ще ни споделите?

- Наставник съм на един петокласник и полагам усилия той да завърши годината. Направи ми впечатление, че колкото повече го поощрявам, толкова по-често той идва на училище и то с желание и написано домашно. Изкара прилична оценка на класното и поне по БЕЛ няма да бъде на изпит.

Едва ли всички, които уча, ще станат професори по литература. Но за мен е важно всички да станат добри хора. В училище не се делим по етноси, а само по един признак: „тези, които учим” и другите, „които днес ни мързи, но утре ще наваксваме”. Опитвам се да ги науча, че знанието е най-силното оръжие, което ще имат в големия свят. А словото и умението да боравиш с него е направо лазерен лъч от „Междузвездни войни”.

Колкото до дисциплината, естествено тя е важна за цялостната организация на работния процес. Но както казва руския психолог Мария Баулина: „Непослушанието помага в живота. Непослушните деца са заредени със здрав егоизъм, креативност над нормата и умението да изтъкват личните си достойнства. И, ако се замислим за психологията на творческите процеси и нестандартното мислене, ще открием, че вироглавите в детството, са изградили силен характер. Тези, които не са се вслушвали особено много в съветите на възрастните, имат много повече варианти за действие.”

Та и аз така. Смятам, че това, което се случва в училище, трябва да го превръща не в омразното място, където ни се карат и където ни дисциплинират (затова си има специализирани заведения), а в мястото, към което детето сутрин се отправя с увереност и любов. Без да бъдат насърчавани и подкрепяни в изграждането им като личности, децата няма как да се отдадат на учебния процес.

Училището ме научи да виждам още повече гледни точки и да не режа крила! В него няма място за тесногръдие и омраза.

- А личните Ви планове?

- Модерно е да се пишат книги. А аз съм професионален писател, завършила съм „Творческо писане” в класа на проф. Симеон Янев, който бе рецензент на първата ми авторска книга. Та… замислям се сериозно за една книга през лятната ваканция. Но – първо поправка на класното!...

- Желаем Ви успех!

Интервю на Дара Костадинова