X
 
 
 

Хана Юшич: Най-лошото нещо на Запад е да получиш филмова награда, защото си чернокож или мюсюлманин

1433 0
photo of Хана Юшич: Най-лошото нещо на Запад е да получиш филмова награда, защото си чернокож или мюсюлманин
Снимка: СФФ

Още по темата

Хана Юшич е магистър по филмова и телевизионна режисура от Академията за драматични изкуства в Загреб. През 2007 г. се дипломира по сравнителна литература и английски език и литература във Факултета по хуманитарни и социални науки, а след това започва докторантура по литература и кино.

Сценарист и режисьор е на няколко късометражни филма, показвани на студентски и международни филмови фестивали. "Стига си ми гледал в чинията" е нейният пълнометражен дебют като режисьор и сценарист. Филмът вече има множество награди и отличия, може би защото разказва една на пръв поглед обикновена семейна история по един наистина необикновен начин.

В кухнята на София Филм Фест през март, когато всичко е кино

Actualno.com се срещна с Хана Юриш в рамките на 21-я София Филм Фест, в който тя представи новия си филм, който бе част лентите, състезаващи се за голямата наградата на Международното жури на фестивала.

Добре дошли в България! За първи път ли сте тук?

Благодаря! Не, за трети път, но за първи път на фестивала. През цялото време гледам филми от селекцията – от сутрин до вечер. Има много добри попадения. А що се отнася до хората в България – ние сме почти съседи. Хората много приличат на тези в Хърватия, изглеждат ми много дружелюбни.

Гледахте ли някой български филм?

Да, гледах „Безбог” на Ралица Петрова. Той се състезава в конкурса. Мисля, че това една много мрачна история, въпреки че е наистина впечатляваща. Не знам как го приемат хората в България. Би ми било интересно да знам как самите българи възприемат тази история.

Ами аз ще ви кажа. Някои от зрителите го харесват наистина много, а друга част от филмовите критици и любителите не го харесват особено, защото смятат, че е прекалено депресиращ и мрачен. Така че нещата са 50 на 50.

Аха, разбирам. Днес ще гледам още един български филм – „И после светлина” на Константин Божанов.

Чух, че е доста добър, дано да ви хареса! А как се зароди страстта ви към киното?

Моята страст към киното се зароди по един доста интересен начин, защото първоначално исках да бъда филмов критик и учих точно това. Може да се каже, че страстта ми към киното идва от литературата и от писането на текстове за кино. В началото гледах филми и пишех текстове за тях и дълго време си мислих, че трябва да се занимавам точно с това. След това започнах все повече да се увличам и така постепенно поисках да правя кино в истинския смисъл на тази дума. Така завърших режисура в Академията за драматични изкуства в Загреб.

Този месец на 21-ия София Филм Фест вие представяте филма си „Стига си ми гледал в чинията”. Лентата ще се състезава за наградата на Международното жури*. Очаквахте ли тази номинация?

Не, изобщо не съм очаквала. Бях много изненадана, особено когато разбрах кои са членовете на журито, защото Кристи Пую, който е председател на журито, е един от най-любимите ми режисьори. Смятам, че е страхотен и му се възхищавам. Аз съм щастлива само заради факта, че точно това жури обръща внимание на моя филм и го гледа.

Историята на филма разказва за едно момиче, което, притиснато от събитията, трябва много бързо да вземе живота си в ръце и да се грижи за семейството си. Но многото отговорности ѝ дотежават и тя избира да търси свободата в секса с непознати. Защо точно в секса, а не в нещо друго?

Обикновено, когато става въпрос за секс във филми, мъжете са поставени в позицията да избират своето освобождение през секса, когато нещо им тежи. Докато жените обикновено, когато правят секс, така се случа, че се влюбват. И аз много исках в моя филм да обърна нещата и да покажа, че една жена също може да избере да се освободи от проблемите си просто чрез секса, без непременно да се влюбва. Просто да избере един мъж и да прави секс с него, демонстрирайки своята свобода и това да е просто заради секса, просто защото така иска, а не защото зад това стои някаква история с влюбване и чувства. Да го направи за себе си.

Някои биха обвинили Марияна, че е безразсъдна и избира лековат начин на живот?

Мисля, че тя живее много труден начин на живот. Исках да покажа този тип отношения в едно семейство, където тя се чувства задушена, притисната от всичко, което ѝ се случва. Дори от прекалено властната ѝ майка и всички неща, които я задължава да прави, храната, която трябва да яде. Тя иска да избяга от това, да усети своите малки удоволствия по начина, който самата тя избира. Аз съм виждала как много хора живеят по този начин – с цялото си семейство в един малък двустаен апартамент. Животът ѝ не е никак лесен, но тя намира начин да усети малките удоволствия от живота.

В едно свое изказване споделяте, че винаги сте харесвали героини, които са нещо като женска версия на Клинт Истууд. Какво точно имате предвид и откривате ли нещо от него в героинята си?

Винаги съм харесвала тихи, смълчани, но същевременно умни и по някакъв начин андрогенни женски персонажи – нещо като женската версия на Клинт Истууд. Исках да направя филм с такъв протагонист: жена, която изглежда студена и слаба, но всъщност е страстна, експлозивна, смела и дори малко груба. Точно като Клинт Истууд. След това взех тази жена и я поставих в обстановка, която ми е позната, която исках да покажа, и знаех, че ще го направя добре.

Как изградихте останалите персонажи от филма?

Направих един късометражен филм преди 10 години, казва се „Даниел”. Той дори беше представен тук, в София, на един студентски фестивал. Братът на Марияна, Зоран от новия ми филм „Стига си ми гледал в чинията” е вдъхновен от „Даниел”. Всъщност Даниел е прототип на Зоран. Даниел също е голямо момче, почти мъж, но за майка си е още бебе. Докато майката и бащата на Зоран и Марияна са просто едно семейство от моя град. Много хора там живеят точно по този начин.

Споделяте, че сюжетът на филма ви е познат, а част от персонажите са вдъхновени от ваши близки хора. Когато материята е лична, авторът ѝ е често уязвим. До каква степен историята касае ваши лични преживявания и как съумяхте да запазите онази дистанция, която поддържа безпристрастно разказаната история?

Аз по-скоро не съм успяла да спазя тази дистанция, за която говорите, тоест да съм безпристрастна към разказаната история. Даже напротив. Може би дори умишлено. Много от моята лична история и лични отношения са рефлектирали в героите. Защото аз всъщност не мога да съм безпристрастна към тях, аз ги харесвам прекалено много и по някакъв начин всички те притежават по нещо, което аз съм преживяла. Така че по никакъв начин нито съм обективна, нито безпристрастна. Да, това все пак е измислена история, но е вдъхновена от истински истории и случки.

Вие сте изучавали литература, а след това започвате докторантура по литература и кино. Така, че сте достатъчно свързани и с двете неща. Доста често се случва така, че екранната реализация на един роман, например, разочарова любителите на книгата. Каква според вас е рецептата да се направи една добра кино версия на един обичан роман?

Рецептата да се получи добра екранизация на обичан роман е всъщност да избереш един лош роман. Защото наистина така се получава, че вече сме свидетели как всеки много добър и обичан по света роман, след неговата екранизация, резултатът е разочароващ, защото нещо ценно от литературния текст не отива в кино версията. Това винаги е свързано със сюжета, в книгите винаги изглежда по един начин, а на екрана е съвсем друго, трябва да има много добър сценарий. Затова ако не искаш да поемаш този голям риск и същевременно да направиш хубав филм, според мен просто избираш един лош роман и правиш добър филм.

Ще ви разкажа една кратка, забавна история. Режисьорът на филма, който сте гледали – „Безбог”, Ралица Петрова веднъж сподели, че преди време са й казвали :„Страхотен филм, все едно го е правил мъж”. В този контекст на мисли – някога чувствали ли сте се дискриминира за това, че сте жена?

Ето, виждате, какво се случи с „Оскарите”. Миналата години всички „Оскари” бяха раздадени на бели хора, тази година имаше така търсената справедливост и доста от наградените бяха чернокожи. Някак си нещата така се случват, че има някаква задължителна компенсаторност, просто защото така трябва и ако не се случи, ще се развихри поредния скандал. Не мисля, че това е редно, това е мнението ми и за разделението на мъже-режисьори и жени-режисьори. Ако в някой конкурс ми кажат - "ето, тук има прекалено много жени режисьори", аз бих се почувствала обидена, защото не искам филмите ми да се ощетяват или надценяват, защото съм жена.

През последните години има много повече жени, които правят страхотни филми и аз искам да гледам повече такива филми, защото колко повече ставаме, толкова по-малко ще е това разделение. Най-лошото нещо, което се случва в Западния свят, е да знаеш, че взимаш наградата, защото си жена, чернокож, мюсюлманин, а не заради филма, който си направил. Ти трябва да вземеш тази награда заради своето изкуство, а не заради някаква политическа коректност.

*Забележка: Разговорът бе проведен ден преди церемонията по награждаването на 21-я София Филм Фест, която се състоя на 18 март. Актрисата, изиграла Марияна във филма "Стига си ми гледал в чинията" - Миа Петричевич, получи Почетен диплом на журито (Special Mention) за ролята. Голямата награда „София – град на киното” за най-добър филм в Международния конкурс, се присъди на филма „Безбог” на режисьора Ралица Петрова.

Стартира 14-ото издание на международните копродуцентски срещи в София – Sofia Meetings

Интервю на Милена Славкова

Редактор:

Етикети:

0 Коментара

Кафене

Екипът на actualno.com ви благодари, че използвате кирилица за вашите коментари. В случай, че коментарът Ви съдържа нецензурни квалификации и лични нападки, или обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа, той ще бъде изтрит от модератора на сайта.

Майкъл Дж. Кейси: Facebook решава какво да стигне до публиката и това се отразява зле на медиите

За много кратко време социалните мрежи революционализираха н...