Журналистът и писател Божидара Димова: Думите не са за фризера, нито за хербария

Книгата съдържа къси разкази, коментари, есета и интервюта, публикувани в сайтовете Actualno.com и Обаче.бг през 2018 и 2019г. Те са отзвук на случващото се в обществено-политическия живот у нас, пречупено през моята душевност и съвест. Нейни текстове в Actualno.com може да прочетете ТУК. Димова ще представи и поетичната си книга "Несбъднатост". 

"В сложния ни делник да си безразличен е престъпление, да си над нещата-бягство. Журналистът, ако има име, се подписва под всеки ред, както го правят художниците с картините си, защото всеки материал е една картина или моментна снимка на живота от личен ракурс. Журналистът не може да бъде анонимен, освен ако не се крие зад издател или поръчител. Аз застанах с моето име и позиция пред над 4000 читатели всеки път, а това е комплимент в наситената с предложения медийна среда. Благодарна съм за възможността за себеизразяване, която ми бе дадена и която е причина за вярата, че свобода на словото у нас още има. Въпреки 111-тото ни място в обнародваната класация. Когато сравниха пожара в Нотр Дам със състоянието на българската журналистика, коментарът беше че покривът е пострадал, но основите са здрави. Нашите са на повече от 130 години и са поставени от смели сърца и дръзки пера. От всички нас зависи да пазим темелите, да вдигнем нов покрив, от който да звъни камбаната на обществената съвест! Пишем не за да ни четат, а за да ни чуят!", казва относно представянето си Димова. А ето какво заяви още в интервю на Иван Богданов.

Божидара, ти често говориш за ролята на думите и употребата им, защо ти е важно това напомняне? 

- Защото начина по който съчетаваме и употребяваме думите, е нашият уникален "пръстов" отпечатък във Вселената. Това ни прави различни и неповторими, освен съчетанието на гените, които носим. Мнозина често не си дават сметка за силата на посланията, които отправят. Общуването, а и мисленето са част от баланса в нашия свят. Затова е казано, че майчина клетва винаги застига...Думите са и заклинание, затова не бива да се "харчат" безотговорно. На децата е хубаво да казваме по-често, че ги обичаме, но иначе да казваш тези святи думи без да са носители на чувство, е дори подвеждащо и безхаберно. Думите са сила, вдъхновение, красота. Могат да убиват, да разсмиват, да провокират действия и чувства. Ако за ден, за час думите изчезнат? Какъв ли би бил светът? Затова казвам, че думите нямат място във фризера. Не можем да ги замразим, за да ги извадим свежи за употреба. В тях има и спонтанност, която моментът определя. Те не могат да бъдат изсушени между страниците на книга, за да ги поглеждаме с нежност. Няма вече да имат същите цветове. Те са жива материя, която запечатва моментните състояния, те са вълни, честоти, приличат на крисатилите на водата, които реагират на звуци и състояния и конструират различни решетки. С две думи, думите са един от феномените на живота, затова са толкова важни и според мен имат дори собствено тегло.

Ти също ги съчетаваш по свой собствен начин. Имаш свой почерк в поетичните ти книги "Очите на дъжда", "Вярно с оригинала" и "Несбъднатост", чиято премиера беше в края на миналия сезон на Фондация "Буквите". Сега предстои читателите да се запознаят с твоя прочит на живота у нас от журналистическа гледна точка. Да те преоткрият чрез книгата "Безгласни думи", чиято премиера ще бъде на 9.10 в БНР. Ние се изненадахме и от факта, че си била професионален музикант?...

Да, така е. За мен думите са и музика. Известно е, че някои от буквите в азбуката ни съответстват на определени тонове и в този смисъл ние пишем вид музика, говорейки. Някои пишат красиво, други грозно. Такъв е светът - една симфония, в която има от всичко. Свирила съм четвърт век по 2-4 часа на ден. Имах три самостоятелни концерта, награда от първия конкурс "Светослав Обретенов", 6-7 г. в държавна филхармония и след като вече не работех там, колегите ме поканиха на първото си задгранично турне в Минск. Беше вълшебно преживяване. Работила съм под палката на големия Иван Вульпе няколко сезона, с Илия Темков, Филип Ламбев, Аспарух Лисов и др. От онези години познавам диригентите Славил Димитров, Свилен Симеонов, проф. Йовчо Крушев. Едни от първите им интервюта съм направила в началото на тяхната кариера. Беше логично да пиша за култура и образование, а по-късно ме заинтригуваха бизнесът и езотериката. Така мисля, че успях да се развивам многостранно и да надграждам качества и възможности в журналистиката.

В биографията ти пише, че имаш над 3000 публикации за всички познати формати в медиите, че си работила за вестници, списания, ТВ и радио. На практика цялата палитра. Какво ти даде професията, към която се стремят много млади хора?

Всичко. Даде ми възможност да изразявам себе си без цензура. Дори в най-тежкия комунизъм никой никога не ми е казвал, че така не се пише или че по тази тема не бива да се разсъждава гласно. Имах късмет да работя със широко скроени хора, които ми имаха доверие. Работила съм с лекота и вдъхновение. Не си спомням да има един ден, в който да не съм искала да тръгна за работа. Дори съботите и неделите ми тежаха, вместо да ги очаквам с облекчение. Срещнах се с изключителни хора във всички области на обществения живот. Хора успели в професията си, знакови имена, от които има какво да научиш и да го предадеш на аудиторията. Търсех примерите, които да ни дават опование, че животът има смисъл. С голямо внимание се вглеждах и в най-обикновените, често незабележими хора, защото всеки от тях имаше удивителна философия за живота. Всичко беше пъстро, динамично, интересно. Не може да си добър журналист, ако не си любопитен към света. Другото е матричарство.

Тук те познавахме повече като PR и човек, който поддържаше медийните партньорства на БНР.

Случи се така, че последните 10 години трябваше да усвоя нови умения. Това разшири хоризонта ми още и още. Срещнах се с най-добрите от най-добрите - певци, инструменталисти, диригенти, актьори, режисьори, с благотворителни каузи и кампании, с неправителствени организации, банки, асоциации. Всичко, за което може да се сети човек. Фестивали, премиери, годишнини, общини от цялата страна. Подкрепяхме почти всички и бяхме в ритъма на живота, в окото на бурята. Имам цели тетрадки с телефони и мейли на личности и институции. Звъняха ми 2 години след като вече не бях на дадена позиция, за да ги насоча как да постъпят и с кого да се свържат. Затова и тукашните ми приятели не ме познават като журналист,а като човек чиито вечери минават между НДК и зала "България". Исках да се завърна към това, което съм правила десетилетия, но не бях сигурна дали съм адекватна на новите изисвания на читателите. Те търсят кратки и експресивни форми на изказ, защото и времето е по-забързано, а и предложенията - стотици. Затова се спекулира със заглавия и текстове, които да привличат избора на изкушения читател, слушател, зрител. Евтината сензация не е по моята част, а пък и в повечето медии не предпочитат автори с моето ЕГН. За тях опитът не е важен, а визията или препоръките. Пък и малко грамотният човек е по-манипулативен... Имах късмет, че Актуално.ком обявиха конкурс за колумнисти. Одобриха ме, подписах договор и започнах с писането. Това е един остров за свободна журналистика - няма насоки, няма ограничения, няма пренаписване и редактиране. Има единомислие. Ние не се познаваме помежду си, а шефовете съм виждала един или два пъти. Изпращаш материала, получаваш ОК! и той тръгва към читателите, често няколко хиляди. И когато стана ясно, че сме на 111-то място по свобода на словото, бих искала да покажа мейл от работодателя си от 2018г. Той ми предложи да напиша материал за коледното издание на платформата. Поисках насока за жанр, тема, изобщо някаква рамка. Отговорът беше: пълна свобода на избора. След 2 часа написах материала и го изпратих. Отговорът беше:"Супер! Пускаме го на 24.12." Казвам това, защото съм благодарна за дадената ми възможност отново да пиша, както аз разбирам този процес на общуване. Така се родиха около 30 коментара и кратки разкази, някои анализи. По-късно и проф.Валерий Тодоров и Паулиана Новакова ме поканиха да пиша за сайта Обаче.бг и там се родиха интервюта с интересни личности като поета Александър Петров, хореографа Боряна Сечанова, примата Мариана Арсенова, режисьора Никола Петков, с когото открихме рубрика, с музикантите Минко Ламбов и Ана Топалова. Тези интервюта и коментарите в Актуално.ком съставят книжката "Безгласни думи", а основанието е значимостта на темите, които ни вълнуваха през последните 1-2 години.

Кое е най-важно в този процес?

Вълнението! Ако нещо ме е провокирало дълбоко, аз търся начин да предам моето вълнение на още хора. Да ги докосна, да ги направя съпричастни. Безразличният човек е довършен или несъвършен човек. Когато стигне до тази форма на съществуване, за мен човек се е сбогувал с живота. Вълнението и съпричастието ни държат живи, както и градивното любопитство към многообразието на света. А аз в известен смисъл попълвам и "спестовните книжки" на внуците си. Каквото и материално да оставяме след себе си, те биха ни разпознали в написаното, което остава, за да потърсят и намерят себе си. Това е нещо като завещание, заедно с цигулката от 1828г. и някои снимки.

А защо "Безгласни думи"?

Защото такива няма, поне в българския език. Значението е двояко, но моите думи не са безгласни, напротив! Това е моят глас, моята песен и тя е чута от много хора. Дори и един да е затананикал "припева", си е заслужавало да напиша едно четиристишие, един разказ, един коментар, едно интервю.

Интервю на Иван Богданов