Откъс от "Нощна музика" от Джоджо Мойс

През стената се чуваше приглушеният звук на телевизора и тя си представи сина си, прегърбен пред екрана, вероятно потънал в поредната видео игра. За кратко се беше надявала, че някое от децата й може да се запали по музиката, но и те като баща си нямаха особен талант, още по-малко пък влечение.

Може би така беше по-добре, казваше си тя. Вероятно само на един член от семейството му се полагаше възможността да следва мечтата си. Лоран я беше разглезил. Беше й позволил тя да бъде късметлийката.

Чу Мери да се прибира и последвалия кратък разговор между нея и Кити. Знаеше, че повече не може да си позволи лукса да се излежава тук, затова стана, изпъна завивката и бавно слезе долу. Завари дъщеря си да седи с кръстосани крака върху ниската масичка. Пред нея Купчината беше разпределена на малки купчини от кафяви или ръчно надписани пликове, разделени по получател.

- Мери отиде до супермаркета. – Кити остави поредния плик на мястото му. – Реших, че вероятно е време да отворим някои от тези писма.

- Аз ще го направя. Няма нужда да ми помагаш, миличка. – Изабел се наведе и погали дъщеря си по косата.

- По-лесно ще е, ако сме двете.

В гласа й нямаше горчивина, само практичност, която накара Изабел да изпита смесица от благодарност и вина.

- Тогава аз ще приготвя чай – каза тя.

Мери беше част от семейството им, откакто Кити се беше родила. Понякога Изабел си даваше сметка, че бавачката познава децата й по-добре от самата нея. Уравновесеният характер на Мери и практичният й подход ги бяха спасили през изминалите няколко месеца, в които нейната непоклатимост беше донесла нужната доза нормалност в нереалното и странно положение, в което бяха изпаднали. Изабел не можеше да си представи как би се справила без Мери. Само мисълта, че ще трябва да готви, глади, да сменя чаршафи и да прави хилядите други неща, с които бавачката се занимаваше всеки ден, я изпълваше с отчаяние.

„Трябва да съм силна - повтаряше си тя. - Има и по-лоши неща. След година може би отново ще се смеем.“

Когато се върна с двете чаши чай, тя целуна дъщеря си по главата, изпълнена с благодарност, че я има. Кити се усмихна разсеяно, после размаха нещо под носа й.

- Трябва да платим това скоро. – Подаде на Изабел просрочената сметка за газта. – Заплашват да ни я спрат. Но ето там в дъното пише, че може да се плати по телефона, ако имаш карта.

Извлечението от кредитната карта, което Изабел току-що беше отворила, я уведомяваше, че е пропуснала да внесе минималната погасителна вноска за последните два месеца, и прибавяше страховита според нея сума към дължимата дотук. Изабел бутна плика под останалите в Купчината. Нямаше пари. Господин Картрайт й беше казал.

- Ще се погрижа – увери тя дъщеря си. Щеше да плати сметките. Да намери пари. Всичко щеше да се нареди. „Какво да правя? - запита се Изабел. - Ако постъпя така, ще разбия сърцата им. Ако постъпя иначе, ще разбия своето.“

- Това не знам какво е. – Кити й метна дебел бял плик, надписан отпред с наклонен елегантен почерк.

- Оставяй ги на едно място, миличка. Вероятно някой от френските роднини, които сега научават.

- Не, адресиран е до татко. И е отбелязано „лично“.

- Тогава го сложи при онези, напечатаните. Всичко, което се нуждае от спешно внимание, давай насам. Другите ги остави засега. Днес нямам сили. – Толкова беше уморена! Постоянно изпитваше тази умора. Представи си какво облекчение би било да се отпусне на износените възглавници на дивана и да затвори очи.

- Ще се оправим, нали, мамо?

Изабел мигновено изпъна рамене.

- О, всичко ще се нареди. – Когато искаше, можеше да звучи убедително. Тъкмо щеше да се насили да се усмихне окуражително, когато я спря лист хартия пред нея с подписа на Лоран в края. Пред очите й изплува образът му - как се подписва, с небрежен замах, почти без да поглежда към листа. „Никога повече няма да видя ръцете му - помисли си тя. С къси, пълни пръсти, с леко розовеещи нокти. - Никога няма да ги усетя по себе си. Да ме прегръщат.“ След цели девет месеца вече разпознаваше тези моменти: загубата я връхлиташе безпощадно, без предупреждение. В скръбта нямаше никаква плавност. Блъскаше я като неочаквана вълна на брега, заливаше я, заплашваше да я потопи. Как можеше тези ръце просто да престанат да съществуват?

- Мамо, трябва да видиш това.

Трябваше да мобилизира и последните си сили, за да се съсредоточи върху Кити. Усещаше главата си странно, сякаш не можеше да накара лицето си да добие поне малко по-нормално изражение.

- Просто сложи всички сметки на едно място, миличка. – Лоран, крещеше вътрешно тя, как можа да ни оставиш? – Виж какво, защо не довършим това утре? Мисля… Трябва ми чаша вино. – Сама долови треперенето в гласа си.

- Не. Трябва да видиш това. – Кити размахваше ново писмо пред лицето й.

"Нощна музика" - Пленителна и топла история от авторката на "Аз преди теб"

Нотите се издигаха нагоре, разнасяха се и политаха като птици, като надежди, като спомени. Докато накрая думите и дори и мислите не бях...

Прочети повече

„Още официални документи за подпис, за вземане на решения. Как да направя този избор? Защо трябва да пожертваме всичко?“

- Не сега, Кити. – Костваше й огромно усилие да не повиши тон.

- Но виж. Ето. – Дъщеря й набута напечатаното писмо в ръцете на майка си. – Не знам дали не е някаква шега, но тук пише, че някой ти е завещал къща.