Вазов пише „Нова земя” през байганьовско време

Само едно десетилетие след великия, целеустремен, благороден идеализъм на българите от 80-те години на XIX век, изкристализирал в Априлското въстание, байганьовщината настъпва в политическото, в нравите на старите, в стремежите на младите. Негативният образ на Алеко Константинов, роден точно в средата на десетилетието, и концентрирал в себе си, всички грозни и отрицателни черти на новото време, се превръща в репрезентативния герой на епохата, дело на своеобразното следосвобожденско развитие. Литературното поле не остава незасегнато от неговите омърсени ръце. Той не само гордо се разхожда из страниците на книгата на Алеко, но оказва влияние и на други писатели. Иван Вазов, патриотът, който винаги възхвалява родината си, и опитва, ако не да оправдае, то поне да обясни недостойното поведение на новите българи, прави критическо-реалистическо осмисляне на следосвобожденската действителност с втория си роман.

„Нова земя” предизвиква бурни реакции още с излизането си. Може би защото съвременниците на писателя, особено политическите му противници, се разпознават в окарикатуреното, покварено, буржоазно общество в романа? Дали времето и неговите недъзи оставят своя неизличим отпечатък върху автора и страниците? Дали в художествен план творбата издиша, макар самият автор да я защитава? Изобразяването на близки исторически събития засилва ли възприятията на читатели и критици? Или просто никой друг роман на Вазов не може да се мери с шедьовъра му „Под игото”? Истината е, че байганьовщината пречи на това заглавие да се реализира в замисъла, който неговия автор му придава. Липса на национално-епопейна обединяваща нишка, фрагментарен и фейлетонен стил – това са начините, по които може да се пише за епоха, в която царува Ганьо Балкански.

Когато работи по „Нова земя”, Вазов вече е различен от онзи писател, който създава „Под игото”. Времето не прощава никому и патриархът на българската литература става негова жертва. Между „Под игото” и „Нова земя” съществува двойна времева дистанция. Става дума не само за годините между самите исторически събития – Априлското въстание и Съединението, но и времето на написването - „Под игото” е от 1888 г., а „Нова земя” – от деветдесетте. Тези десетина години са незначителни в перспективата на историческата наука, но в онзи наситен откъм събития и промени период са от съществено значение. Картината на обществото и политиката се променя коренно.

„Това са две абсолютно различни епохи. И едната може да бъда само пародия на другата, ако се повтори”, обяснява доц. дфн Пламен Антов, специалист по творчеството на Вазов. 

Осемдесетте години са епопейното време на българската литература, когато са написани „Под игото”, „Епопея на забравените”, „Записките по българските въстания”.

„Тогава се създава национално-митологичния образ на Възраждането, идеологията, която и днес се възпроизвежда по митинги в един опошлен вид”, допълва Антов. 

Национално-идеологическото отпреди 10 години, което изпълва „Под игото”, се разпада. Дори великата Бяла черква от „Под игото” умира на страницата на „Нова земя” – тя е изпепелена, а чичовците – оредели. Търсенето на ново място, което да я замести, не дава резултат. 

„Романът „Нова земя” е написан в поетиката на 90-те, когато Вазов вече е напуснал национално-епопейно-патриотичното състояние, което го е владеело, докато работел над „Под игото” и „Епопея на забравените”. По това време той пише фейлетони и къси сатирични разкази. Търси новия положителен герой и не го намира, защото такъв няма, а и защото новият герой е Бай Ганьо”, пояснява Антов.

Историческата ситуация ражда последните заглавия. Преди да се появи книгата на Алеко Константинов, неговият герой се подвизава под други имена в други творби. Бързите трансформации на морала от онова време се виждат в „Българи от старо време” на Каравелов, „Чичовци” на Вазов, „Книга за българския народ” на Стоян Михайловски. Но Алеко извайва герой, въплъщаващ всички ниски страсти и нравствени падения на българина от след Освобождението. Когато Вазов замисля и пише „Нова земя”, Алеко вече е пратил своя герой да пътешества из Европа. Още Петър Динеков пише в „Българска мисъл” от 1941 г., че сравнението между Бай Ганьо и „Нова земя” би било много интересно. Не е изключено и пише Милена Цанева, някои от окарикатурените герои на Вазов, които той рисува в чужбина, да са му подсказани от Алековия герой.

В „Нова земя” Вазов прави картина и на младите българи в чужбина, втурнали се из Европа след Освобождението за придобиване на дипломи и просперитет. Чрез героя граф Марузин той описва българския социален и духовен живот от онова време: “Интелигенцията, обаче - пардон за гръмкото слово - се мъчи да се отчужди от народа. Европейският блясък я пленява и той е дал на маниерите й и образа на живота й изкуствен, фалшив отпечатък. Няма защо да виним младежите, това е в реда на нещата, историческият ход на развитието у един млад народ, чийто първи нагон е да подражава”.

Вазов желае да направи нова, също толкова значима и вдъхновяващ история като „Под игото”. Той взема друго знаменито събитие в младата ни история – Съединението като върхов център и около него организира своята история, стремейки се да ѝ придаде национално-епопейни елементи. Но мрежата, която държи наратива в „Под игото” и го превръща в национална епопея, вече не е толкова здрава. Байганьовите ръце разплитат замисъла, превръщайки героизма в дребен и пошъл, а изказът от епопеен монументализъм става фейлетонен. Както творчество на Вазов от 80-те е изпълнено с магията на това знаменито време, така работата му през 90-те се превръща в критически израз, повлиян от времето, в което живее.

Критиките… 

Критиците на Вазов забелязват всичко това в „Нова земя“ и не прощават на побелелия писател, от друга страна – острите им езици са част от нравите на епохата. Наричат го на подбив Патриарха и по ирония Вазов наистина остава такъв за следващите поколени. Деветдесетте години на XIX век в България са във всяко отношение преломни – и политически, и литературно, и културно. За едно десетилетие ядрото на интелектуалците се сменя – Иван Вазов и Петко Славейков отстъпват място на младите, възпитани в европейски университети и ценности, чиито водач е Пенчо Славейков. Възниква конфликтът между традиционното и модерното в литературата. От една страна Вазов и Захарий Стоянов, далечни като политически врагове и близки идейно, продължават възрожденската линия на Паисий, Софроний, Каравелов, Петко Славейков, Ботев. Съзнателно разграничени от тези традиции, е групата на младите, ръководена от Пенчо Славейков, д-р Кръстев и кръгът „Мисъл”. За тях възрожденската традиция е културна изостаналост, плод на патриархалното, неспособна да отговори на нуждите на новите времена.

Когато се появява „Под игото”, то също е обект на жестоки оценки, особено от кръга „Мисъл”. Групата на Пенчо Славейков дори пуска поредица статии за това колко слаб е романът. Д-р Кръстев пише от онова време по повод издаването на романа на английски език: „Иван Вазов е ... онзи писател, който с едно свое произведение – говоря за Под игото – привлече (в едно време, когато литературата бе още твърде оскъдна и нито един от по-младите не бе се проявил) върху нашата литература вниманието на чужди критици, които и намериха това произведение по едни или други причини достойно да бъде преведено и издадено на техния език. Малко важи, че романът Под игото, който има покрай несъмнени достойнства, и твърде съществени художествени недостатъци, не е добил, нито е могъл да добие каква и да било известност в широката публика на Запад или дори в славянските земи.”

Кръгът „Мисъл” не бяга от остри думи, когато критикува Вазов. В статията си „Около юбилея на Илия Р. Блъсков“ д-р Кръстев дори нарича произведенията му жълта литература: „Ний казахме, че Вазов е получил наследството на Любена Каравелова и на Блъскова. Това е и вярно, и невярно. Литературната история тъй ще го запише. Но действителността съвсем друго ни говори. Именно тя ни казва, че Вазов е само фиктивен наследник. Истинският техен наследник, който приживе е обезнаследил и Вазова, и Михайловски, и толкова други, е жълтата преса и култивираната от нея жълта литература, художествена и критическа. И в това е позорът на българската литература от днес.”

Доц. Антов обяснява:

„Вазов не е модернист и не е от типа на Пенчо Славейков и д-р Кръстев – западен интелектуалец, който стои над народа и го тегли напред. Той е самият народ. Той олицетворява във всякакъв смисъл колективния манталитет. Точно затова е националният класик, защото събира целия наивизъм, консерватизъм, промитивизъм на хората. Няма интелигентен народ и Вазов е еманация на народния консерватизъм. Това си личи във всичко, което пише. Това не е добро или лошо, просто е така. Не трябва да го съдим с днешни очи”.

Още с излизането си „Нова земя” става крайъгълен камък за много дискусии и критики. От една страна приятелите на Вазов защитават романа из страниците на сп. „Българска сбирка” и вестник „Мир”, но от другата страна ударите не са леки. Беньо Цонев му прави художествен анализ в „Български преглед”, където пише, че това е сбор от епизоди, за които полипсала творческа сила да ги сплоти и свърже в едно цяло”. В списание „Ден” Георги Кирков го допълва, като казва, че в романа „липсва единство, стройност и хармония между отделните части”, затова книгата наподобявала пътуваща панорама, в която „любопитния може да види много и хубави неща, но без всякаква свръзка.”

Писателят, разбира се, посреща с огромно огорчение критичните отзиви за „Нова земя”. Пред проф. Иван Шишманов той споделя:

„Едва ли друга българска книга е предизвиквала такъв поток от хули, отричания и нападки. Тия хули силно ме оскърбиха и обезсърчиха, защото аз намирах, намирам и днес, че като историко-битов роман „Нова земя” стои може би по-долу от „Под игото”, но го надминава като художествено произведение”. 

Вазов пише и обстойна бележка „Г-н Вазовата „Нова земя” и критиците ѝ по въпроса на Съединението и пр.”, която е публикувана в сп. „Българска сбирка” от 1896 г. с подпис В. С. Писателят отговаря на художествените критики, като подчертава, че „Нова земя” не е роман за политическото събитие от 6 септември, а за българите като цяло от този период, и че единството на романа се състои в господстващата мисъл и цялостната картина, а не във връзката между героите и събитията. По-късно пред проф. Шишманов Вазов допълва: „Особено бях обиден от натякването на проф. Беньо Цонев, че в романа ми нямало главен герой, като че във „Война и мир” например на Толстоя има такъв.”

Много автори изпитват особена слабост към по-неуспешните си творби.

„Като някакви недооценени сирачета са, обичат ги като на инат - отбелязва Антов. - Историята е пълна с такива куриозни случаи. Много шедьоври стават неподозирано такива. Еразъм Ротердамски пише „Възхвала на глупостта” на коляно, пътувайки между два града, а остава с него в историята. До края на дните си не му отделя никакво внимание и смята за делото на живота си други огромни философски опуси. Дори Сервантес вярва, че големите му книги са други, а не „Дон Кихот”.” 

Героите… 

В „Нова земя” Вазов събужда част от познатите образи от „Под игото”, а някои от новите герои са наследници на известните характери. Образът на Бай Ганьо е вплетен в познат и много симпатичен в „Под игото” герой – Боримечката. Той вече е заможен селски кмет. Неговото преображение е симптоматично за епохата.

Главният герой Найден Стремски е син на чорбаджи Марко. „В лицето на Стремски изобразих себе си”, казва авторът пред проф. Шишманов. Стремски изминава същия път като на автора: Русия, Пловдив, Берковица, Европа, макар че романът не е биографичен или мемоарен. Както „Под игото” не е роман за Бойчо Огнянов, а за предосвобожденска България, така и „Нова земя” не е роман за Найден Стремски, а за събитията, последвали свободата. Главният му герой остава техен пасивен наблюдател, без да се включва директно в тях. Той не се променя, околната среда не му влияе, не изстрадва заедно с други герои действителността. Социалистическият литературен критик от 90-те на XIX век Димитър Благоев казва, че Стремски е доказателство за това, че у нас няма личности с изградени убеждения. Той пише в известната рубрика на списание „Ново време” – „Из живота и литературата”: „Ний имаме доста интелигентни хора, които са завършили висши училища и ходили в странство да се учат. Но грамадната част от тях живее с филистерските понятия за световните работи, с морала на най-обикновената, ходящата мещанско-буржоазна философия, Стремски е може би най-високите образец на тоя род интелигенти”.

Бездействието на главния герой е отбелязано от всички, които пишат за „Нова земя” по време на първото му излизане. Те грубо го отъждествяват с действията на писателя, но Милена Цанева подчертава, че „автобиографичният материал е само външен – факти от жизнения път на втора, а не черти от характера, възгледи и душевност.” Всъщност Вазов вплита в образа на Стремски и черти от други хора – брат си Кирил Вазов, приятеля си Константин Величков. Той дарява образа на Стремски с всички добродетели на обществения деец, които според него трябва да притежава. Много внимателно подбраната селекция на черти на характера на Стремски всъщност го правят еднопластов и неубедителен.

През септември 1896 г. в подлистника на вестник “Знаме” в няколко части се публикува рецензия за новоизлезлия Вазов роман Нова земя, подписна мистериозно с името Любомир Цаклин. Материалът със заглавие „Един стар херой” е насочен срещу Вазов и отчасти срещу втория му роман. Псевдонимът скоро е разкрит – самият Пенчо Славейков. В статията той заявява, че натоварвайки Стремски с толкова достойнства, авторът всъщност е поласкал себе си.

Следосвобожденската епоха е нарисувана сладкодумно от Вазов, подобно на платно на Мърквичка - и ако произведение като „Под игото“ възпитава учениците на родолюбие, „Нова земя“ показва какво се случва, когато народът получи мечтаната свобода. Как един положителен герой като Боримечката се превръща в заможен селски кмет, един Бай Ганьо. Трансформация, която е видима и днес за всички нас. Затова е хубаво, че дългото отсъствие на „Нова земя“ приключи.

Догодина се отбелязват 170 години от рождението на Иван Вазов. Годишнината ще бъде отбелязана и с постановка по „Нова земя” на Голямата сцена в Народния театър. Драматург е Юрий Дачев, а режисьор - Бина Харалампиева.