Как Австрия се грижи за специалните си хора и защо засега е по-голяма от България

Позволявам си да напиша това поради силното впечатление, което ми направиха едно австрийско училище за младежи със специални образователни потребности и сгряващият ентусиазъм на преподавателите в него. Училището се намира в малкия град Филах в южната част на страната. Имах възможност да го посетя в рамките на информационната кампания investEU, която представя успешни проекти, съфинансирани с европейски средства, в различни страни членки на ЕС.

Две неща ми се сториха малко странни отначало. Първото бе, че там младежи с умствени и психически отклонения учат заедно с такива, които просто са изпаднали от системата поради някаква причина (например проблеми със закона). А второто - че учениците наброяват… само 36 души. Оказа се обаче, че това са по-скоро плюсове. Общуването с различни от тях хора помага на младежите да се отворят, а макар да карат часовете си на групи, подходът към всеки е строго индивидуален, което би било трудно при много по-голяма бройка.

В цяла Австрия има подобни училища. Само в област Каринтия, където се намира Филах, са шест. Създаването им е по инициатива на социалното министерство на страната. Училището, което посетих, отваря врати през 2011 година, а от януари 2017 година започва да получава и европейско финансиране. Приемат се младежи с увреждания до 24-годишна възраст и младежи, отпаднали от системата по друга причина, до 21-годишна възраст. Те биват насочвани натам от предходни институции, които са се грижили за тях. Обучението трае между 3 и 12 месеца и включва традиционни предмети като немски език и математика, но и много силен фокус върху практически умения като готварство, дърводелство, боравене с компютър. В края за всеки ученик се изготвя доклад и му се помага или да отиде в друг образователен център, или да си намери стаж и евентуално работа.

Когато храненето в училище ти е единственото за деня

Развеждат ни из сградата, която е малка, но много цветна, защото навсякъде има рисунки и постери. Влизаме в различни часове. В единия се учи бизнес мениджмънт, младежите трябва да създадат измислена компания и да обяснят как ще я ръководят. В друг като ролеви игри се разиграват ситуации от ежедневието, например как се използва градският транспорт. Третият е по информационни технологии. „Показвам им основните инструменти на Windows, но не навлизаме в много детайли, защото това е сложна информация за тях. По-важно е да се научат как се работи с електронна поща и как да напишат автобиографията си, за да кандидатстват за работа, също и как да защитят сигурността на данните си онлайн“, обяснява преподавателката.

Задържаме се повече време в кухнята, където се провеждат часовете по готварство. Те са сред най-важните компоненти по време на обучението по една хубава и по една тъжна причина - доста ученици след това превръщат кулинарията в своя професия, а за някои други, които идват от бедни семейства, тези часове са единствената възможност да хапнат качествена храна.

"Имало е деца, които са ми казвали, че това им е единственото ядене за деня. Не купуваме скъпи продукти. Искам да ги науча как да си приготвят ориз, картофи, паста, за да могат да се изхранват и вкъщи. Тренираме и как се обслужват клиенти в ресторант. Направили сме партньорства с местни бизнеси. Например един хотел във Филах - нашите ученици вършат по някоя дребна работа там, а те ни пращат хранителни продукти. Или пък ветеринарната клиника - ние печем и им носим кучешки бисквитки, те ни "плащат" с лекарства за животни, които ние след това даряваме на местния приют за кучета. Младежите са много щастливи, че правят нещо, което помага на други същества“, разказва преподавателят по готварство Зигфрид Строй.

Излизаме в двора, където ни чака колегата му по физическо. Обяснява ни, че обикновено провежда часовете си в гората, сред природата, но днес ще ни покаже една от игрите, чрез които се стреми да изгради доверие и колективен дух сред учениците. Няколко младежи са хванали краищата на свързани въжета. Трябва да работят заедно, за да прихващат дървени трупчета от земята, като целта е да изградят кула от тях. "Виждате ли онова момиче там? Тя е много своенравна, вечно иска да командва останалите. Затова в тази игра е с вързани очи - ще трябва да се довери на другите за това накъде и как да се движи“, обяснява учителят.

Когато планината отиде при Мохамед... със стетоскоп

Ако сте имали сблъсък с българската здравна система, сигурно си мислите, че вече нищо не може да ви уплаши. Оказва се обаче, че поняког...

Прочети повече

В помещението, където се провеждат часовете по дърводелство, е приятно хладно. Базата е за завиждане - можеш да направиш всичко. "И момчетата, и момичетата се включват. Правят различни неща, понякога декоративни, понякога практични. Един ученик дори си направи легло“, споделя преподавателят по предмета.

А после?

Освен че помагат с храна и консумативи, много местни бизнеси взимат на стажове младежи от училището във Филах. Бившият възпитаник Марсел Драге например сега работи в магазин за строителни материали.

За битката с тероризма в гнездото му или колко е важно да имаш хубава кафе машина

Кога започва борбата с тероризма - когато бомбата вече е гръмнала, баналните актове на съпричастност са направени, кухите съболезновани...

Прочети повече

"Не всичко в училището ми харесваше. Мразех математиката и немския, беше ми нужно време да осъзная, че наистина са ми полезни. Случвало се е и да се караме с учителите - всяка сутрин те ни взимаха телефоните и си ги получавахме чак на тръгване. Дразнехме се, но после разбрахме, че можем да изкараме деня и без телефони. Най-полезно ми беше, че научих как функционира професионалният живот. Когато кандидатствах в магазина, от училище ми помогнаха да си подготвя всички документи, дори ме посъветваха коя снимка да сложа“, разказва Марсел.

Преподавателят Зигфрид Строй го закача, че не е станал готвач, но после развълнувано казва колко се радва, когато учениците успяват. Друга учителка - Ана Йенко, го допълва: "Гордеем се с тях. Когато дойдат тук, повечето казват: "Аз съм никой, не мога да правя нищо.“ Но само за няколко месеца се променят, добиват увереност и си тръгват по-способни да се справят с проблемите.“

Всъщност това е най-ценното, което прави училището във Филах - показва на хора, свикнали на снизходително отношение, че могат да бъдат самостоятелни, полезни, значими. Сигурна съм, че в България също има преподаватели, помагащи или готови да помагат чрез такива методи. Но все пак имаме да извървим дълъг път, докато грижата за уязвимите получи подобаващото ѝ внимание от държавата и обществото. Когато това се случи, ще означава, че сме започнали да се движим в правилната посока.

Автор: Деница Райкова