Мармарис: Когато туристът е просто гривна от хотел

По общата "Виа Долороса" на олинклузива минават наши и чужди гости. А да стигнеш до морето, си е завършено предизвикателство. От шезлонга край басейна почти никой не мърда. В алкохолен делириум се сливат дни. Насън и наяве все е пълно с шведски маси. За култура няма време. Време е за ядене. Време е и за водка. В дискотеката. По 1300 лири за бутилка. Наздраве и "До 12 искам да броите...".

Като част от силна група абитуриенти от България, посетих Мармарис за трети път. Смятам, че мога да сравнявам спрямо предишни години развитието на курорта. А той расте. И се е ориентирал много добре в търсенето. Както и целият турски туризъм по морето, стъпил на принципа "Никой да не излиза от хотела".

"Олинклузивът гърми", реагираха зрелостниците. Истина е. Разнообразието от храни и напитки е толкова главозамайващо, че човек дори не се пита колко може да понесе. Напротив. Всяко начало на обяд или вечеря започва като трейлър от края на света. И завършва в страхотна преумора. И разхищение на храна. Междувременно отварят мокрия бар. Затварят го опиянени тела. По изгрев.

Ако лекомислено решиш да се отдадеш на непретенциозна разходка в курорта, потъваш в бездна. От вещи и стоки. За които трябва да се пазариш. Понякога насила и заради/въпреки културно обусловеното нахалство на продавачите. Докато ти казват "Комши!", вече си се набутал с нещо безполезно. Докато опитваш, взели са ти 80 лири за локум. Докато ти харизват 50 куруша, курсът на еврото се променя в движение.

За търговците от тези географски ширини пикът на туризма означава само едно - експлоатация на консуматорските страсти у човека. Чаршията на популярната култура преминава през въображението, а усилията, че въобще можеш да контролираш себе си в тези потоци на глобализацията в локалния свят, се оказват напълно безплодни.

Но всъщност в този контекст отделният турист няма абсолютно никакво значение. Той е чисто и просто гривна от хотел. Която изчезва, след като изтече престоят ѝ. А отсреща идват още гривни с надянати на тях хора. Които водят верни, но слепи кучета към поредните порциони от дневната им дажба. Кутретата, които слушкат пластмасовия си собственик, са привикани на бара, на опашката за скариди или близо до горчивата от сладост баклава. И сякаш живеят нов живот. Между лобито и огледалото. Избягали от собствените си затвори.

Такъв туризъм генерира спиращи дъха приходи. А турците ти продават и от нищо - всичко. В мига, в който усетиш, че неприятният вкус в устата не е от убийствената влага, поглъщаш още олинклузив. И се сепваш от странно удовлетворение, че и този път никой не те е сгазил на пешеходната пътека.

Автор: Румен Скрински

Снимки: Getty images/Guliver