Да посадиш цигари на плажа - безценно

Каква е действителността?

Тази година след 12 годишно прекъсване и заредени с много ентусиазъм решихме да посетим Черно море, в основата на цялото мероприятие беше и желанието ни децата ни да видят българското море, такова каквото е през лятото.

Ами да започнем с разликите, можем да ги обобщим в три основни: 

1. Презастроено, с лоша инфраструктура, в това число с ограничена възможност за паркиране и пътят до морето, по който шофирането е въпрос на живот и смърт, въпреки магистралите;

2. Качеството на обслужване или по-скоро липса на качество у нас;

3. Мръсотия и пренаселеност на плажовете, за сметка на чистота и спокойствието в Гърция.

Ако се абстрахираме от горните минуси у нас и погледнем изцяло позитивно, че това е нашата Родина и напрегнем въображението си можем да видим и красивите морски брегове, въпреки бетона и разнообразната „архитектура“. Ако сме се заредили с твърде много ентусиазъм, може да преглътнем и недоброто обслужване. Остава единствено мръсната морска вода, която няма как да пренебрегнем, защото обривите не закъсняват.

Извън чисто визуалните, архитектурни и битово-здравословни разлики най-силно ме впечатли отношението към децата, излъчването на родители и деца, отношението на хората към другите, погледите, усмивките, жестовете и всичко онова, което виждаме в невербалното общуване.

В България редовно чуваме изразът, че българинът е готов на всичко за децата си, че българинът дава мило и драго за децата и че българинът прави всичко в името на децата… На думи сме силни, но действителността е друга. Ако приемем, че народът е беден и затова не купува толкова щедро играчки за плажни игри, то защо не компенсира почти пълната липса на играчки с внимание към децата си?

Досега не бях виждал гръцко, италианско, немско, руско, сръбско, македонско, румънско детенце (на възраст между годинка до около две и половина години) да си седи само на брега, да го плискат вълните, а то да пляска и тупа по водата с ръчички, докато майката или бабата, а понякога и комбинация от двете нервно седят на кърпата и наблюдават наследникът, който се „забавлява“ или просто седят и си говорят, разглеждат си телефоните, пушат с видимо отегчение в погледа, излъчващ израз „защо ми трябваше да го водя на море“, „с деца на море- няма почивка“? Освен тази типична гледка по нашето Черноморие има и друга, а тя е образът на пищящото дете, което умира от ужас от водата, но въпреки писъците бива потопено да се охлади. Защо майката да си губи времето и да го разглезва с прегръдка, усмивка и говорене, нали детето е малко и не разбира?!? Пропуснах ли нещо? Да, бащата на детето, съпругът/ приятелят на майката/ партньорът или наричан в женски групи и форуми ММ. Най-общо казано бащата на детето, когато е в посочената възрастова категория е предоставил грижите за детето изцяло на майката. Той е напълно незаинтересован, отдаден на почивка и мързел, хрупане на солети, пиене на бири, ровене в телефона.

Да не забравяме саденето на фасове в пясъка с горд израз на успял фермер… В неговата представа очевидно собственото му дете изглежда като един малък досадник, който по някаква сложна причина не е оставен при бабата на село, но за който със сигурност трябва да се грижи само и единствено майката или поне докато е толкова малък.

Ще използвам „любимият“ ми израз „в чужбина“ – ето такова нещо няма. По плажовете нормална гледка са родители със съвсем малки бебенца, близнаци, тризнаци, семейства в които освен бебето/бебетата има и по-големи деца, но общото между всички тях е, че и бащата полага грижи за бебето наравно, а често дори и повече от майката. Бащата не само си играе с детето, говори му, влиза с него на ръце в морето, но и го храни, сменя памперси, облича го, преоблича го, а дори му остава време да общува с жена си, да ѝ купи кафе или сладолед.

Децата в по-голямата възрастова категория от около 3 години до към 12-13 години извън България са усмихнати, играят заедно, дори и да не говорят един език, няма размяна на злобни погледи, няма намусени госпожички, които бързат „да изкажат“ на родителите, как тяхното дете е нагрубило малката принцеса, няма агресия и грубост. Въпреки, че децата са „вече големи“ родители продължават да общуват с тях, плуват заедно, играят заедно. Майките плуват вместо да си пазят косичката, екстеншъни, миглите, веждите и маникюра да не се развалят от водата, бащите често отменят майките и основно те се занимават с децата. Дори и някое дете да изтича и изцапа някой почиващ с пясък или да напръска случайно с вода, няма кисели изражения, придружени от забележка от типа „ей, малкия внимавай“….

Децата в тийнейджърска възраст не са вглъбени в телефоните си, а максимално се наслаждават на морето, играят с по-малките си братя и сестри, дори и ако са в бебешка възраст. Родителите общуват по между си, общуват с децата си, няма показни разговори по айфона или демонстративно пушене на маркова електронна цигара, няма тежки златни синджири с огромни кръстове, няма татуировки. Няма ги и малките момиченца облечени с рокличка на голо, няма ги и голите момченца само по потник. Няма показно спортуващи по плажа млади дами с полу-извадени на показ гърди или татуирани мускулести мачовци, няма показно завъртане да се видят новите татуси, пиърсинги и екстеншъни. Няма снимки с екзотични животни.

Има едно нещо, което свързва всички без значение възраст, пол или държава, а то е спокойствието, усмивките, липсата на намръщени лица, липсата на заядливи забележки. И макар, че българските плажове са неприятнo пренаселени и буквално трябва да седнеш до съседното семейство, ако сте в „безплатната зона“ усещането е тежко, задушаващо, натоварващо все едно пътувате в час пик в Софийското метро.

От всичко написано дотук най-неприятната разлика е не толкова във визуалния образ на българското семейство или отношенията в семейството по време „на почивка“, а в образът на българското дете…

Всички чакаме промяна и по-добри дни, но вместо това по-добре си задайте въпроса защо българските деца се отличават от връстниците си, извън България? Защо на децата у нас им липсва непосредственост, искрена детска радост, защо вместо отношение получават безразличие; защо се спестяват думите, прегръдките и усмивките; защо бащите предпочитат да гледат в една точка вместо да играят с децата си; защо майките гледат с такава досада на децата си; защо децата от малки вместо да се забавляват бързат да „натопят“ другарчето си по игра? Защо малките момиченца бързат да сложат маминия израз на лицето, а малките момченца погледа на „тате“?

Най-тъжно за мен остава, че и днешните деца няма да са по-различни от собствените си родители, които от своя страна не се различават особено от своите. Разликата е в технологиите, бетона, силикона и подобренията. Всичко останало е не просто същото, но и по-зле.

Дали всичко това е въпрос на манталитет или някакви наши български „семейни ценности“? Или просто се отглежда поредното поколение, което ще чака да го оправят, а междувременно ще хитрува, ще лъже, ще мами, ще се спасява по единично… само времето ще покаже, но със сигурност нищо добро не ни очаква…

И накрая защо предпочитам да не „почивам“ у нас е, защото ме изморяват намръщените и изпълнени със злоба лица, напълно неглижираните деца, които отлично са усвоили било от родителите или от детското заведение основите за оцеляване сред себеподобни… Или казано на кратко злобата и гадорията са превърнати в начин на живот, в начин на общуване… Е и ако трябва да съм в толкова отровна среда почивката се „прекарва“, а не изживява.

Автор: Полина Пешева