Да убием Дивна с камъни - а Слави президент

Разбира се, в такива случаи обикновено се привежда аргумент, който е на пръв поглед солиден, внедрен в закона и гласящ следното: "Обществените личности са с по-нисък праг на защита, тъй като служат за обществен пример". В това има неоспорима логика, но и неоспорима, скрита извратеност. Някакъв еснафски кухненски морал, странно морално превъзходство на хората, които гледат телевизия пред хората, които ги показват по телевизията. Това показва абсурдната готовност на тълпата първо да дефинира себе си като тълпа ("ние не сме нищо друго освен безропотно повличана от харизмата на известните и моделирана като глина от тяхното поведение маса") и втори, заключителен стадий, в който същата тази маса яростно защитава правото си да екзекутира любимците си ("те трябва да лежат в затвора, защото ние сме толкова безволеви, че сме обречени непрекъснато да им подражаваме"). Има една безподобна и твърде овча солидарност между всеки, опазил се да премине границите, за готовност в атака срещу хората, които са го направили – вторите трябва да бъдат изрязани като гангрена, някаква болна част от тромавото и тлъстичко, но безгрешно-безукорно обществено тяло, което се поклаща царствено между холната гарнитура и с превит над лаптопа гръбнак и в паузите между два сериала гордо търси изкупителни жертви във Facebook.

За това тяло няма по-голяма радост от доверието в някакъв по възможност квазинституционален прокурор (Слави Трифонов, "Господари на ефира", сърдити постове на Иван Ласкин и пр.), който да поведе всинца към линч. Между размислите на същите квазипрокурори и собствената им кариера обикновено се прокарва знак за равенство – щом те ни трогват дълбоко с песни и докосват наши тъй лирични възвишения, (в конкретния случай със Слави все пак и низинки) значи непременно трябва да са абсолютно прави във всяко морално съждение, което изказват. Щом пеят, не само че зло не мислят, а и въобще задължително трябва да могат да мислят, при това със същата безпогрешност, с която пеят. Едва ли огромната част от последователите на Трифонов си дават сметка за следното: че всяко негово политическо изказване е обезпечено не толкова от собствената му стойност, колкото от достойнствата на Ку-Ку Бенд. Казваме това, защото и най-повърхностната трезва дисекция на "присъдата" на Трифонов над Дивна би открила съвсем ясни пролуки. Най-ясната е например в прокарания паралел между нея и Максим Стависки – и двамата по сходен начин сгрешили, и двамата по сходен начин трябвало да лежат в затвора, смята водещият. Добре, но все пак – вероятно това са дребни подробности за прибързаната прокурорска мисъл на Трифонов – единият нали в крайна сметка караше пиян, уби човек и изпрати в кома друг, а другият не е направил нито едно от трите? 

Във финала на един хубав филм ("12") се казваше следното: че най-високо стои законът, но над него стои милосърдието. Възможно е то все пак да стои по-високо и от Трифонов, нека за момент допуснем това. Но само за момент - в праймтайма трябва да убием някой с камъни. Иначе защо въобще да живеем точно днес. 

Автор: Райко Байчев