Задължителните детски градини - пътека към никъде

Българската демократична (да, съвсем правилно забелязвате – никъде не сме сложили кавички) държава преди само броени дни направи поредна стъпка към изграждане на общество от типа, описан в книгите на Оруел – само дето за момента не е ясно дали се движим към „Фермата на животните“ или пък, по-скоро, към „1984“. В суматохата около протестите и контрапротестите, от която се вижда само че някой някъде просто не разрешава на правителството воглаве със своя любим вожд и учител да подаде оставка и да изчезне в небитието (всичко туй вероятно, поради някакви поети от някого „ангажименти“ към други „някои“), Народното събрание уж ей-така, „между другото“ и с една едва ли не „бележка под линия“ прие някакво си законово-обвързващо решение относно задължителната детска градина за всички деца от четири години нагоре, доколкото разбираме, в държавни и/или общински такива заведения. Така ще разберем към кой точно роман на Оруел се движим някъде към 2023 година или малко след това, само да сме живи и здрави. Дали има ресурс във финансово, организационно и персонално измерение, е един съвсем друг въпрос. Правителството по една изпитана и изпипана тоталитарна рецепта вече се обръща към сърцата и душите на най-малките ни граждани, ощастливени от Съдбата и Всевишния да се родят именно на тази територия, и то в първата четвърт на нашето столетие.

Та, такива са плановете на властта, обявени може би неслучайно на култовата (и за тях?) дата „Девети септември“. И то е нещо наистина нечувано, извън не просто всеки здрав разум, а извън морала и правото като такива, тъй като задължителна детска градина нямаше дори по време на гламурно-нелепите опити за изграждане на развито социалистическо общество у нас, и защото се случва в епоха, в която дори казармата и войската са оставени в ръцете не на наборниците, а на професионалистите – а колко са професионалистите в нашата разнебитена и намалена в пъти, и напълно небоеспособна армия, е тема, която ще оставим за друг път. Нещо повече, интересно е да се провери дали в Европейския съюз, има такава практика. Но преди всичко, всеки нормален гражданин в България би трябвало да провери спешно какъв е редът за легално противодействие на тази нечувано абсурдна мярка – било чрез неправителствен натиск, било чрез завеждане на дела за защита на индивидуалните права и свободи, било чрез пледиране Конституционният съд да се произнесе по въпроса, било чрез сезиране на международни съдилища.

Вместо да се прокарат законови средства за домашно образование посредством държане на съответни изпити впоследствие и получаване на дипломи за начално и средно образование, нашата държава (а държава – това е нещо съвсем различно от народ, тъй като парите на държавата имат за произход народа, а не обратното) желае да изтръгне децата в най-крехката им възраст от семейната среда и да ги хвърли в ръцете на „обществото“. Едно време комунистите поне започваха да учат невръстните на песнички в прослава на Ленин, Димитров и Партията някъде около първи клас, т.е. някъде около седмата навършена година. Сега идеята е на практика да се разруши влиянието на семейството и на възпитанието – на прословутите първи седем години. И държавата, т.е. властта да поеме всяка отговорност за възпитанието на децата, което значи – да упражни с удоволствие възможността да промива мозъците им и да ги формира така, както тя си пожелае. Не бихме се учудили, ако следващата мярка е – веднага щом като се роди едно дете, то да бъде взимано в дом за отглеждане, така че никой родител да не е в състояние да контактува със своята рожба. Явно, държавата счита, че децата са нещо като нейна собственост, което изобщо не е изненада за по-прозорливите от нас, тъй като вече сме свикнали да разбираме че тя счита, че и възрастните хора са нейна собственост: нещо като бройлери, отглеждани по височайшето благоволение на Султана и Везирите му само с цел данъкоплатците да гласуват така, че да финансират политиките им, които пък политики имат за цел да се гласуват така, че в крайна сметка властта да е винаги несменяема (независимо от коя партия е тя) и следователно: да е постоянно легитимирана, за да може да си живее най-спокойно за сметката на всички останали, както пише Бастиа.

Между другото, антилибералните, както и просто античовешките мерки са със здрава традиция тук – ние нямаме правна регулация не само на домашното образование, но и на раждането вкъщи. Очакваме скоро да се приеме закон, и според който човек няма да има право да умре вкъщи, а ще трябва да ходи в специални заведения за умиране защото иначе ще наруши някоя от санкциите, предвидени по силата на борбата срещу един или друг грипен вирусен щам. Но нека не даваме допълнително идеи на „Дивана“, тъй като и без туй те страдат от такъв един дефицит и нищо чудно, та да вземат да плеснат с ръце, па да прегърнат нашето едновременно и шеговит, и зловещо прогнозно „пред/по/ложение“…На същностните дефекти на този тип управление, при които едни прости хора избират едни други още по-прости хора от тях, тъй като никой по дефиниция няма да избере някого, който е по-умен от самия него, понеже по този начин избиращият ще се чувства психически подтиснат от предмета на собствения си избор, няма да се спираме повече.

Вместо това, ще се върнем веднага към основния проблем. Обясненията на ресорния министър бяха, че първо така децата щели да получават образование, и второ – някои от тях, неясно колко, щели да бъдат „интегрирани“. Щели да бъдат интегрирани, защото не знаели български език като майчин и така по-късно отпадали към 5-7 клас от училище и не били способни да се включат в пазара на труда. То пък един „пазар на труда“ в страна, където всеки четвърти човек „работи“ в бюджета, държавен или общински – демек в най-добрия случай (ако не краде яко междувременно), кротко дреме на издръжка на останалите трима от частния сектор…ама нейсе!

Първо, на четири години не може да се говори за никакво образование. Като си представя в някоя затънтена и мизерна сграда каквото и да е дете, тръпки ме побиват – най-меко казано. Второ, законът очевидно цели да прикрие факта, че огромни количества деца в България не знаят български език като майчин. А като бащин – никой нищо не казва… Изводът е, че не го знаят, защото и майките – а вероятно и татковците им – не го знаят. 

Защо заради едни хора (деца и техните родители), които не знаят български език, трябва да бъдат насилвани други хора, които знаят български език да пращат своите деца на градина? Това е някакво кафкианско колективно наказание поради индивидуална или групова вина, което е абсолютно недопустимо. Че някакви хора 20-30, 50 или дори повече години не са научили български език така, че и децата им да са го научили – това моя, наша отговорност ли е? Че други хора може би от поколения не знаят български език и живеят сегрегирано – моя, наша отговорност ли е? Че някакви политически сили имат невероятен интерес от това, техните избиратели да са неграмотни, да са професионално безработни от дядо до внуче, да са фалшиви инвалиди, с купени шофьорски книжки и да не говорят официалния език на страната само за да могат да бъдат контролирани и манипулирани „ан блок“ моя, наша отговорност ли е? Да не би аз да съм им издавал или не издавал документите? А кои са тези хора, така и не се казва. Но трябва ли аз да съм длъжен да изпращам моето дете или внуче в детска градина само защото други нечии деца и внучета не знаят български език? Няма начин насила да накараш едно дете да иска да си играе с други деца, както няма начин насила да накараш един човек да прави нещо, което не желае и което засяга най-интимните му права. Ако утре детето ми, вместо покрай него останалите „неинтегрирани“ деца да научат български език, вземе то че забрави българския си език и опропасти поведението и маниерите си кой ще е отговорен: правителството ли? И как ще нарекат новия проблем – може би, че децата пък сега не са „диференцирани“? Ах, простете ми таз малка, небрежна, изящна терминологична фриволност: май забравих, че тия чиновници и господари на народа едва ли са ориентирани в Теоремата на Болцано-Вайерщрас, и че може би не работят ежедневно с Правилото на Лопитал…! Или може би Султанът и Везирите му считат, че те по-добре от мен могат да преценят как да възпитавам и образовам детето си? Това е абсурдно, когато се погледне интелектуалното ниво на хората от властта, когато се чуе начинът по който говорят, а и просто когато човек подходи към тях по Ломброзо. Но, и Исус Христос, Майка Тереза, Далай Лама, Иван Рилски или Уинстън Чърчил да бяха дошли при мен с такива едни ми ти планове, пак щяха да бъдат любезно отпратени там, където им е мястото (т.е. в задния двор, към на кучето колибката) защото нито аз, нито децата, нито внуците ми са тяхна лична, частна, държавна, обществена и пр. собственост и те не могат да се разпореждат със съдбите на хората сякаш живеем в робовладелския строй. Ама моля ви се – то средните училище и университетите ни са на по-лошо равнище отколкото килийните училища през Възраждането /които, между другото, ни дадоха всичките наши възрожденци!/ - единствената грижа на учителите е така да „преподават“ сутрин, че да възникне у нищо неразбралите им питомци необходимостта да отидат пак при същите учители, само че следобед на частни уроци без фактура и касова бележка за разходи, те с детската градина взели да се занимават…Може би там ще има фондове за разпределяне, защото, нали – мнозинството сгради са от времето на „Бийтълс“, и тепърва ще текат „ремонти“ и „усвоявания“ на блага срещу заплащане на десеторни цени? То е ясно, че плащаме за всяко нещо в БГ-то по няколко пъти – официално и нелегално, публично и частно, като физически лица и като фирми – ама чак пък толкова? Ми, да вземат и докторатите да направят тогава задължителни? Така и така сме тръгнали…

Общо взето, след като веднъж и завинаги се изясни положението, че както социализмът според брадатите чичковци от 19. век, така и демокрацията в официалната й PR-версия, в тая страна не можаха да проработят, и то поради фундаментални и структурни дефекти, не заради случайни пороци или поводи (нещо, което беше видно от самото начало и при двата нещастни и неуспешни такива опити), сега отговорността за спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се, както впрочем е било винаги. И е време да се действа, не да се плямпа. На терора на невежата тълпа, на терора упражняван от неможещите върху знаещите и маскиран у нас като набор от институционални права преминаващ в изродски произвол, на този необолшевизъм, на този спонтанен апотеоз на самовъзпроизвеждащия се примитивизъм трябва да се сложи край. И не ми казвайте, че това било резултат от наличието на осемдесет процента дебили в България, тъй като аз не съм съгласен с оценката. Първо, не се знае дали са осемдесет или – примерно – деветдесет? И, второ, не се знае дали са дебили или – може би – са кретени? Поне в моите учебници по биология, по които съм учил в гимназиалния курс преди епохата на политкоректността и появата на новговор, се правеха известни разлики между всички тия неща. Който иска да се прави на диктатор, да отиде някъде, да си основе държава и да въведе диктатура – тук е България, аз съм роден тук и ще се съобразяват те с мен, не аз с тях – и не аз ще емигрирам в знак на несъгласие както направиха вече над два милиона българи, а те ще се махнат оттук поради моето несъгласие, ако се стигне дотам. Въпреки отчайващото равнище на средния интелект, което вече се доближава до нашия нов, велик и нов най-велик образец в демокрацията, евро-атлантизма, юдео-християнските (обръщам внимание, че това е официален термин, използван още от Айзенхауер!) ценности изобщо и като такива. Това е САЩ, за която се твърди, че след проведени анкети една много значителна част от населението се страхува от атаки на зомбита и/или смята, че във Втората световна война американците всъщност са спечелили епичната си битка срещу мексиканците…

Аз (или друг) специално може и да не искам детето ми да ходи на детска градина. Или някой иска да ми каже, че нямам право да не искам? Аз (или друг) може да искам то да е с мен, при баба си или с дядо си, да е на село, да му чета приказки, да слушаме музика, да караме колело, да правим къщичка за кучето, да се разхождаме, да опознаваме природата, да ходим за риба, да бъда с него, да го уча на френски език или да свири на пиано; но най-вече: да го обгръщам с любов, внимание и грижи. Да го прегръщам, целувам и да му говоря хубави думи, да го завивам когато заспива. Аз не съм длъжен да искам детето ми да ходи на детска градина, и никой няма правото да ми натрапва държавни принуди в тази измежду най-чувствителните области на ежедневието. Аз може и да не искам детето ми да се движи в определена среда – и тук не говорим за някакви от сегрегационна гледна точка езикови или етнически аспекти, а за – така да се изразим „общочовешки“ гледни точки, защото добри и лоши компании, добри и лоши среди имаше и по времето на комунизма, има и по времето на демокрацията, имало е и във времето на първобитните хора и ще има и по времето на звездолетите – ако дотогава Земята не се самоунищожи заради някоя и друга атомна бомба. Не може да се посяга още и още повече срещу и без това разрушеното семейство в България и да се отнема не, а – да се нарушава! – фундаменталното човешко право на индивидите да живеят заедно и да избират дали да живеят заедно или да не живеят заедно, като на практика се експроприират децата от родителите кажи-речи малко след като са проговорили, в най-важния етап от умственото им, социалното им и най-вече: емоционалното им развитие.

Разбира се, всеки родител който иска той да възпитава децата и внуците си вместо да ги възпитава правителството, ще намери начин да се възпротиви на всичките горни абсурди. Първо, няма да има ресурс както казахме, да се организира такава човеконенавистническа проекто-практика: всички „отговорни другари“ на всички нива до такава степен са затънали в мързел и корупция, че едва ли ще си мръднат пръста за нещо, освен ако някой „от София“ не дойде да им го поиска изрично, което няма да стане – както казахме, поради мързела и корупцията, от които и самата „София“ не е изключение, а даже напротив. Второ, дори да не се спазва законът, нищо няма да последва – в България закони не се спазват постоянно и нищо не следва, знаем това добре. Трето, ще намери начин да запише ако трябва формално детето си на градина, но то да не ходи там. Ако трябва, и ще плати таксата си спокойствие към „правилния човек“ – а може би това е целта? Четвърто, ще се възпротиви по съдебен път ако горните три не проработят. И прочие и прочие. Животът си върви, поуката остава. А тя е, че трябва да забелязваме всички ситуации, в които легитимно избрани малоумници с властови претенции насилват нашето ежедневие и освен това: че трябва да не се съгласяваме с всичко, да отстояваме правото си на личен живот и съпротива и да се борим сами за самите себе си. Няма кой друг да свърши тая работа, ако още някой не го е разбрал.

Да, ние не живеем в Северна Корея, нито България е (поне засега) огромен концлагер, за да впрягаме сили в начинанието за изграждане на някакви „детски ТКЗС-та“ с обобществени и беззащитни човешки същества в тях, нали така? Подобни нечувани амбиции за перверзно-грубо управление на „материала“: амбиции, които са пряко, нагло, нахално и просташко посегателство срещу същността на личността (нещо, което е повече от характерно и за цялостното „управление“ на държавата, т.е. на нашите собствено пари и планове „отгоре-надолу“) и бленуват да социализират и колективизират „електората“ не само до гроб, но и от люлка, са в противоречие с всички човешки права, обявени от всичките ООН-та по всичките земни кълбета. Така ми се струва на мене поне, без да съм самообявил се за „специалист“, „експерт“ или „анализатор“ – с такива и без това са пълни казионните медии, по които се фъфли и пелтечи една и съща пропаганда и агитация – сега му викат “PR” - от здрач до зори.

Нека запомним много добре всичко това не заради ООН-тата и Европейските, Американски, Азиатски и прочие съюзи, а понеже точно ей тук преминава червената линия, която отделя интелекта и морала от една страна и тоталитарната реалност, от друга. Или, с други думи – психиката на роба от психиката на свободния човек. Тази линия, тази малка, мрачна, мръсна, скрита и отвратителна като посока и цел крачка по пътеката към никъде няма да бъде премината по една единствена и много проста причина: защото не може да бъде премината.

От нещо което е невъзможно, няма как да следва нещо действително.

И, слава Богу.

 

Автор: Коста Бенчев