Защо искам да живея в България

Затова ще се спра на нещата, в които все пак намирам прословутата надежда. А тя се състои в два много важни аспекта. Първият е, че постепенно истината за състоянието на България започва да излиза наяве. Водната криза в Перник (и на много други места) се дължи на дългогодишно безхаберие и безстопанственост в целия ВиК сектор. Но в нашите географски ширини обикновено за проблемите се говори тогава, когато ясно личат следствията от тях. Бушоните вече избиха, верижната реакция е налице, затова истината не може да бъде покрита.

Именно поради тази причина действащ министър беше арестуван, подаде оставка и му беше повдигнато обвинение. Защото вече бедите са толкова явни, че жертването на пешка не върши работа. Затова се налага да бъде жертван офицер или дори кон. Дали обаче партията вече не върви към жертване на царица или изпадане в ситуация цугцванг... (ситуация в шахмата без полезен ход).

Лавинообразно започва се развива и кризата в здравеопазването. Вече научихме, че освен публичната тайна, че Здравната каса се източва незаконно, това се прави и през вратички и прозорчета в закона. Наясно сме със застаряването и изчезването на медицински кадри, особено в по-малките населени места. Даже ЕК си ни каза, че влагаме най-малко в здравеопазване в ЕС, но за сметка на това сме основен донор на богатите фармацевтични корпорации.

Все по-очевидно ясно се приближава и идеята българска земя да се продава на чужденци, за което алармираха от "Възраждане". Но, спокойно, тя не им трябва за да се преселят тук. Трябва им просто склад за отпадъци. Не само от Италия. Българският "елит" е пословичен с проявите си на безотговорност и отсъствие на стратегическо мислене. И с даването на обществените ресурси в корпоративни ръце срещу лично облагодетелстване. Например загубите заради неизгодни договори за българското злато се оценяват на десетки милиарди.

От това подобие на елит не може да се очаква да разбере и един още по-дълбок проблем - човешкият капитал, който просто изтича от България. Като тук визирам кадри от всякакъв калибър. За част от висшите кадри например липсват средствата за научно-развойна дейност, поради което са оставени без избор, освен да напуснат България. Част от средните технически кадри са изправени пред същия проблем.

В същото време малкият и среден частен бизнес се явява донор на раздутата държавна администрация, която "тушира" проформено безработицата, но всъщност не произвежда добавена стойност и единствено тежест за бюджета. Този държавен сектор обаче е основен гласоподавател на настоящото управление. Всички тези нерешени и задълбочавани непрекъснато проблеми обаче, могат да бъдат катализатор на промяна.

Неслучайно вече започнаха и първите по-сериозни антиправителствени протести. Въпросът е доколко те имат потенциала да прераснат в антисистемни. Защото механичната смяна на едно правителство с друго, няма да генерира моментална смяна на курса. Тя минава през реалното осмисляне на проблемите и промяна на цялостният модел на мислене и произтичащото от него поведение. А то започва с поемането на лична отговорност за действията и бездействията.

Дали протестите могат да провокират промяна отдолу нагоре предстои да разберем. Разпределението на силите в парламента също можем да прогнозираме, че ще е доста различно в следващия парламент. Доста е вероятно нови политически играчи да получат доверие, а други да изпаднат от пъзела. Но по важни са не фигурите, а процесите.

Всички ние сме съучастници в престъпленията, които се извършват пред очите ни. С безучастие, с обръщането на глава и затварянето на очи. Сами избираме да караме рисково на пътя, да си хвърляме боклуците на главата на съседите си, да протестираме единствено в социалните мрежи, да вярваме на лъжите на политиците и накрая да си избираме отново същите. Дори да са осъдени за предизборни лъжи. Да, за един български премиер говоря. Малко ми е тъжно, че пак към него се връщам. Не че е най-лош и най-черен, но нали все той "разпорежда". Не би било уважително да не започва и свърша с Главния.

И едно изречение за втория аспект от надеждицата ми. Народ, който ... не може да бъде унищожен. На мястото на многоточието всеки може да каже нещо свежо и вярно. Обичам народа си, обичам самоиронията му. Преживя "Под игото", после преживя и "пренаписването" му на маймуница, та дори и преводът му на "съвременен език". Всеки друг народ, който е подложен на подобен геноцид, би изчезнал. Но ние винаги вървим срещу логиката.

Накрая просто ще цитирам великия Ботев.

А тиранинът върлува

и безчести край наш роден:

коли, беси, бие, псува

и глоби народ поробен!

О, налейте! Ще да пия!

На душа ми да олекне,

чувства трезви да убия,

ръка мъжка да омекне!

Ще да пия на пук врагу,

на пук и вам, патриоти,

аз вече нямам мило, драго,

а вий... вий сте идиоти!

Автор: Тодор Беленски