X
 
 
 

„Замрази - забрави” - Част 1 - Монологични етюди

28289 6
photo of „Замрази - забрави” - Част 1 - Монологични етюди
„Замрази - забрави” е роман на Весислава Савова. Ето и кратка анотация към него, а веднага след това ви предлагаме и част от първата му глава.

„Какво съм аз? Какво е Аз-ът? Една глава в контейнер с течен азот, набързо замразена, за да няма време за образуване на кристална решетка. Една глава, поставена на рафт. А контейнерът често се долива с гликол – така невроните ми са предпазени от разкъсване. Невроните! Точно връзките между тях са моето Аз.”

Това не е извадка от философски трактат. Нито брътвежите на някой луд. Не очаквайте и продължението да бъде наситено с ужаси литературно произведение. Цитатът по-горе е началото на една двувековна авнатюра на себичен, егоцентричен човек, намерил за нужно да се запази за поколенията по единствения възможен (според него) начин – да замрази главата си, която е неговата идентичност. Какво ще му предложи бъдещето? Какво ще предложи той на бъдещето? Всичко това ще разберете, ако прочетете новия роман с елементи на фантастика, приключения и нов вид магически реализъм „Замрази-забрави” от Весислава Савова.

Част 1

Монологични етюди

***

Какво съм аз? Какво е Аз-ът? Една глава в контейнер с течен азот, набързо замразена, за да няма време за образуване на кристална решетка. Една глава, поставена на рафт. А контейнерът често се долива с гликол – така невроните ми са предпазени от разкъсване. Невроните! Точно връзките между тях са моето Аз.

В някакви хартийки прочетох набързо нелепия термин „правно мъртъв”. Защото сърцето е спряло да работи. Хора, вие не сте един грозен мускул, който помпа кръв. Вашите мисли, вашите спомени, начинът ви на живот са в главите. Нали ви казах? Невроните и връзките между тях сте вие самите. Как иначе ще си обясните факта, че един „правно мъртъв” може да ви разкаже своята история? Единственото, което трябваше да свършат с мен бе да не просрочат двата часа преднина, които мозъкът има спрямо сърцето в борбата със смъртта.

За да стигна до тук, извървях своя си път с всички нужни на едно човешко тяло части. Те са толкова малки в началото, че единственото, което може да ви успокои е – невроните не са направили още нужните връзки, за да изпитате ужаса от предстоящото.

Ето през какво минах, преди да се окажа една глава в контейнер с течен азот, набързо замразена, за да няма време за образуване на кристална решетка.

1. Договорът

- Заповядайте, господин Х – собственикът на фирма „Корал” ме покани да седна с непринуден жест.

Тогава главата ми още бе „на раменете си”, както се казва. Виден градски коафьор се беше погрижил да се разхождам с най-модерната прическа, а по реверите на скъпия ми костюм нямаше никакъв пърхот. Сложих гладките си ръце, за чиято визия се грижеше празноглава, но надарена красавица, върху бюрото от лакиран дъб и фиксирах собственика с виолетовите си – по повелята на лещите, - очи. Той леко се смути, но като всеки професионалист, премина към нежна атака:

- Господин Х, разбирате ли какво искате от нас?

- Напълно – уверено, без да отделям очи от една бенка над лявата му вежда, отговорих аз. – Искам след моята смърт, разбира се, главата ми да бъде замразена. Знам как да се справя с всяко тяло, защото в главата ми е информацията за това как се прави.

- Радвам се, че сте наясно – опитът му за усмивка не бе много успешен, но разкри перфектна керамика, по всяка вероятност, върху цирконий.

- А вие наясно ли сте? – показах далеч по-добре изглеждащите си от неговите естествени зъби, което неминуемо жегна самочувствието му.

Сигурно се питате кому бе нужно това съперничество. Ние, мъжете, сме хищници. Винаги оголваме зъби, за да покажем превъзходство. По-здравите разкъсват плътта на противника и освобождават територия за себе си. За по-сигурно, препикаваме тази територия, което кара женските да побеснеят. Следват скандали, обвинения, заплахи. Знаете ли защо? Защото са така неудържимо привлечени от тази маркировка, че губят контрол. А борбата между всички воювали до момента индивиди е целяла само едно – този контрол.

И ние със Собственика на фирма „Корал” – така се представяше, забравил за име и фамилия, - се стремяхме да установим контрол един над друг. Той рискуваше повече. Не заради зъбите ми, а заради парите, които всеки момент щяха да изтекат от моята банкова сметка в неговата.

- Разбира се, господин Х. Нали договорът, който ще подпишем, първо се съгласува с мен от юристите и едва тогава се предлага на клиентите – очите му избягваха моите.

- Нямах предвид правните принципи – засмях се на тази алитерация, която гениалният ми мозък сътвори. – Давате ли си сметка, че Вас няма да Ви има, когато главата ми ще бъде размразена?

- Нищо не се знае, господин Х – отново оголи керамиката си той. – Може да бъдем размразени по едно и също време.

- За съжаление – никак не ми бе по вкуса да призная, - сте прав, Собственико на фирма „Корал”. Бих изискал анекс с изричното условие това да не се случва, но договорът е категоричен – размразяването може да се извърши само по преценка на комисия.

- Е, може, всичко е възможно, господин Х – произнасяше единствената буква от името ми с някаква мазохистична наслада. – Не е нужно да ме харесвате, за да работим заедно. Освен това, никой от нас не знае дните на замразяване или размразяване.

„Грешиш, самодоволно копеле!” – помислих си аз, но не казах нищо. По-умният винаги пасува и затова, само подписахме договора. Стиснах грубата му ръка и се усмихнах с изражението на победител.

До офиса на фирма „Корал” имаше – може и още да го има, - клон на единствената банка, на която позволих да управлява парите ми. Не исках да губя време и отидох да платя сумата, с която и до днес поддържат моето Аз живо.

Докато минавах краткия път между банката и офиса, имах чувството, че това разстояние се пази от невидим щит, за да няма загуба на клиенти. Въображението ми продължи да работи, създавайки един ултрасъвременен вариант на Дантевия „Ад” - .на излизане от банката, по всяка вероятност, има също така невидим, касапин, който чака да ни отреже главите – и буквално, и преносно.

Засмях се на тази картина. Не ми пукаше! След като бях намерил начин да запазя тази глава, абсолютно безразлично ми бе кой ме дебнеше. Нещо повече – аз бях този, който можеше да дебне. Господин Собственика на фирма „Корал” бе под мой контрол. Няма да бъдем размразени заедно, но за това, по-натам.

2. Господин Х

„Кой е този Х?” – запитах се, докато вече четях от немай къде договора в модерния си дом.

Със сигурност, не бях момчето на родителите ми. Откъснал се от тяхната натрапчивост, аз изградих образа, който живееше в мечтите ми от години. Не приех тяхното становище: „Бедни сме, свиквай!”

Сега, когато получават солидна издръжка, която наричам „Сънят на пенсионера”, те все още не са богати. Бедността е състояние на мозъка – повредени връзки между невроните. Сигурно вече ви гложди мисълта как така синът на такива хора стана неприлично богат. Простият отговор е – с няколко измами. А по-точно, ето как.

Първата измама дойде, когато кандидатствах за прием в една гимназия по мениджмънт. Още тогава осъзнах простичката истина – невроните стареят както от бездействие, така и от прекалено натоварване. Ето защо, измислих перфектния план. Вместо да уча никому ненужни формули и определения, сключих първата си сделка.

Партньорът ми бе един мърльо от класа. Не се къпеше, беше пъпчив, космат, с разядени зъби, винаги с черно под ноктите, но – любимец на учителите. Със сигурност, и те бяха доста посредствени, след като наричаха това природно недоразумение „гений”. Геният никога не би изоставил тялото си по този начин. Предложих на нещастника да си подадем документите заедно. Пощуря от радост – след седем години самота, някой искаше да прави нещо с него. Излязохме от училището след досадната процедура и аз го поканих да седнем на една пейка.

- Слушай, Павлине – така се казваше „геният”. – Внимавай какво точно ще кажа. На изпита аз ще седя зад теб. Попълваш теста. Ставаш, за да отидеш до тоалетна, докато аз занимавам квесторите със същото желание. Разменяш листовете. Изчакваш да се върна. Отиваш и ти. Малко след това, се заемаш с повторно попълване на теста. Времето трябва да ти стигне. Нали си гений?

- Но това е измама! И двамата ще бъдем дисквалифицирани.

Заковах погледа си върху него. Всъщност, тогава за първи път си пожелах да имам нетипични очи – виолетови, например. Знаех, че синьо-зеленото на моите е достатъчно въздействащо, а какво останало, ако беше нещо нетипично? Лицето на Павлин се беше опънало до толкова, че се страхувах някоя от пъпките му да не се спука и изригне в лицето ми. Тогава за първи и последен път допуснах грешката да отклоня поглед от плячката си. Павлин, сякаш бе очаквал точно това, премина в атака.

- И какво, ако откажа? – тънка струйка слюнка потече по наболата му брада. – Нещо повече. Мога да подам оплакване за изнудване и да поискам да ме преместят в друга стая. Ти какво ще направиш? Имаш ли резервен план.

Не можеше да му се отрече, че владее словото, но очите му рискуваха да изтекат всеки момент. Знаех, че няма да приложи в действие нищо от брътвежите си и се усмихнах самодоволно, оставяйки го да се разгорещи още малко. Когато започна да потропва нервно с крак, съвсем спокойно извадих от вътрешния джоб на коженото си яке един плик и му го подадох. Как се разтрепериха ръцете му с мръсни нокти и наболи косъмчета по тях! Сигурен съм, че очакваше да види банкноти с висок номинал. Не успя да сдържи разочарованието си, когато видя няколко снимки. В момента, в който ги извади, сълзите му потекоха. Издърпах ги от противните му ръце и заговорих спокойно:

- Все още ли искаш да подадеш своята жалка молба? Давай, кретен такъв! Имай предвид, обаче, че докато получаваш регистрационния номер на същата, снимките ще бъдат както в ръцете на директорите на всички престижни училища в страната, така и в тези на родителите ти.

Горкото копеле се тресеше от конвулсии. За човек със сгъстен светоглед, като неговия, снимки, изобличаващи го в содомия, означаваха края на живота му. Досещате се, че никой не би се поинтересувал дали са колажи – бях достигнал съвършенство в изработката им, - а би го отписал като жив човек.

- Добре, ще направя каквото искаш ... – отрони се от напуканите му устни и струйка кръв се стече по брадичката му.

- Знам – отговорих, без да свалям очи от него, въпреки погнусата. – Нещо повече. Ще повторим процедурата при кандидатстване в Университета. Освен това, при навършване на пълнолетие, започваш да ми плащаш ежемесечно тази сума.

Подадох му един лист. Когато прочете написаното там, само сведе поглед към земята и прошепна: „Слушам!” И наистина слушаше.

Така завърших добро образование, промених визията и фамилията си, намерих си идеална работа – шефовете ми бяха същите пионки като Павлин.

Сигурно се чудите откъде ми е хрумнал този план. Да, знам, че в началото на двадесет и първи век гаменчета на възрастта, в която сключих перфектната си първа сделка, са стигали максимум до подсказване през Bluetooth, но за сто години мозъците ни се развиха до завидните петнадесет процента използване на потенциала си. А и аз не бях глупав. Само създавах полезни за мен връзки между собствените ми неврони. Разбира се, допусках и слабости, но те само ме амбицираха повече.

Очаквайте продължение следващата седмица.

Actualno.com

Етикети:

0 Коментара

Кафене

Екипът на actualno.com ви благодари, че използвате кирилица за вашите коментари. В случай, че коментарът Ви съдържа нецензурни квалификации и лични нападки, или обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа, той ще бъде изтрит от модератора на сайта.