Loading...
Skip to Content

Жарава и дух: Нестинарката Десислава Жекова

  • Жарава и дух: Нестинарката Десислава Жекова

Днес в рубриката "Пазачът на традиции" ще ви срещнем с Десислава Жекова. През 1999-та година тя стъпва за пръв път в жаравата. 21 години по-късно казва, че не тя, а нестинарството е избрало нея. За това кога огънят е настроен приятелски към теб, каква е силата на вътрешния избор и защо пътят е по-важен от целта - ето какво ни разказа Деси.

 

Нека си припомним началото, когато стъпи за пръв път върху жаравата. На колко години беше, какво те накара да го направиш?

Покрай добруджанския ансамбъл се запознах с нестинари, които по една случайност се оказа, че ходят да си танцуват за себе си близо до родния ми град Добрич. Изявих желание да отида с тях. Бях на 17, когато стъпих за пръв път в жаравата. И понеже не мисля, че има случайности, нестинарството се оказа наистина нещо, което ме държи, изпълва живота ми. Не мога да си представя нищо без него.

Иначе танцувам народни танци откакто се помня - още от детската градина. Изучавала съм българските ритуали и обичаи години наред. Винаги ми е било интересно нестинарство - то е мистично, красиво, различно. Също по майчина линия, далеч назад, има нестинарка. Но аз не вярвам в родовата връзка. А в това, че нестинарството само си избира човека, който да го изпълнява. 

Сигурен съм, че е трудно да се опише с думи какво изпитва човек, но все пак би ли опитала? 

Нещо, което ме прочиства. Изчиства съзнанието ми, дава ми спокойствие, сила, прераждам се. Чувствам се някак си по-спокойна, по-уравновесена. Оставам сама със себе си, усещаме собственото си "аз", душевността си, много по-близо.

Във всеки човек се крие една друга душа, може би азът. Тогава, като танцуваме върху жаравата, този аз се усеща най-силно. Все едно да говориш със себе си, да останеш сам със себе си. Между другото, когато не успееш да слезеш при този истински аз, тогава се получават и изгарянията. Защото не си готов, не ти е до това. Трябва да можеш да се абстрахираш от хората. Иначе огънят ти го връща и те наранява.

Предполагам, че нестинарството е съчетание от техническо умение и духовно изживяване - как би описала двете? Възможно ли е човек да танцува върху огън само с техника или само с дух?

Общо взето няма техника. Макар че това е всеобщо мислене, че едва ли не има начин на стъпване или примерно, че "те си мажат краката с нещо". Всичко е до вътрешната нагласа, вътрешното желание и преживяване. Така е и в живота - ако нещо го искаш достатъчно силно и вярваш, че го можеш, всичко останало изчезва на заден план. Така че техники не съществуват. Нестинарството е може би дарба, даденост от Бога; но и вътрешно желание да го направиш. 

Има ли някакво обучение и човек, който може да те въдвори в танците? 

Всъщност никой не ме е обучавал. Обяснявали са ми, че трябва да се стъпва спокойно - и това е всичко. То се усеща - музиката, разтланата жар като звезди, спокойствието, което те обзема. Всичко това те привлича, вика те да го правиш. Но дори аз самата не мога да обясня как става. Не съм се виждала отстрани. И когато танцувам с друг човек не мога да кажа той как го прави. Но все пак научих с опит много неща, през всички тези години, вече 21, от 1999-та до днес, в които съм била нестинарка. Научих че човек трябва да вярва в себе си, че човек не трябва да се отказва, независимо колко му е тежко и че ако искаш нещо, наистина трябва да даваш и то много. И всъщност ти никога не го достигаш - просто вървиш по този път, който си избрал. Трябва да го следваш този път, да не се отказваш. Ако насила правиш нещо, то никога няма да ти се получи. А ако правиш с желание тогава рано или късно всяко едно твое усилие ще бъде възвърнато. Стократно възвърнато. Хората с действията всъщност коват своето бъдеще. Това знам.

Работиш като учителка по информационни технологии и е интересно как човек, свързан дълбоко с традициите, преподава наука, свързана с бъдещето; има ли допир между двете и как ги адаптирате едно към друго?

Въпросът е интересен. И има пряка връзка - компютрите навлязоха в живота ми с нестинарството. Исках да направя сайт за нестинарството и започнах да се уча на уеб програмиране, фотошоп, графичен дизайн. И така лека полека се запалих по тази наука, наречена информационни технологии. В последствие исках да се занимавам по-професионално с ИТ. След време ми предложиха да бъда учителка за малко. И това "за малко" стана за дълго. По една напълно случайно среща. Затова казвам, че случайности няма. Нестинарството е моята любов и страст, а учителстването е моето хоби. Което също ме зарежда по някакъв начин. И колкото и трудни дни да съм имала покрай училището, винаги нещо ме е връщало назад и не съм се отказвала.  

Какво е най-хубавото нещо, което сте чували от децата във всекидневните разговори с тях?

Не е толкова до думи - въпреки, че ми казват ежедневно "Госпожо, обичаме ви, липсвахте ни". Най-хубавото е, когато виждаш пламъка в детските им очи, примерно като си направят собствена уеб страница. 

Как самата вие ще предадете на следващото поколение традицията на нестинарството? Какво трябва да знае то?

Следващото поколение трябва да знае, че народ без история, минало и традиции, не може да бъде народ. Надявам се, че българският народ наистина ще съхрани традициите и обичаите си. В последно време виждам, че доста българи започват да се връщат към тях. Повече български сватби се правят с носии, танци. Изпълняват се повече обреди. Дано да се запазят тези неща, защото когато един човек не си знае историята и не си знае миналото, той става чужд. И е много лесно да се претопява такъв народ. Трябва и традициите ни да се допуснат повече в българските училища, децата от малки да знаят историята, обредите, обичаите, танците. За да се запазим взаимно.