Loading...
Skip to Content

Всичко на око: Рори Милър и неговите рецепти-истории

  • Всичко на око: Рори Милър и неговите рецепти-истории
    Снимка: Асен Величков

Американският пътешественик Рори Милър казва за България, че е психологически магнит, който винаги го дърпа към себе си. И че вече чувства страната като свой дом. В последните месеци Милър се отправи на изключително интересно приключение - да обиколи българските села, за да открие и запише рецептите на местните, събирайки ги в рецептурника "На око". Разбира се, това е много повече от кулинарен сборник - става дума за колекция от срещи, истории, образи от българското село. Ето какво ни разказа Милър в рубриката ни "Пазачът на традиции".  

Г-н Милър, нека да започнем с някаква рецепта; някоя от най-впечатляващите, които сте открили, докато ги събирате за “На око”?

Наистина нямам любима рецепта. Всички, които събирам за книгата, са свързани с хората, които ги дават, и преживяването от цялото това пътуване. Затова за мен всички срещи са невероятни, уникални и по някакъв начин смиряващи.

Къде ви отведоха пътешествията по селата? Кои райони, кои места?

За това издание на „На Око“ решихме да започнем със Севернашкия район – така че основно цяла Северна България от запад на изток. Това е много голям регион със стотици невероятни села и хора - всички със своите собствени уникални традиции, история и атмосфера. Досега разполагахме само с ресурси да посещаваме села във Видинска, Монтанска и Врачанска област, но след като ресурсите ни се разширят, ще се увеличи и възможността ни да пътуваме до повече райони.

Идеята е да създадем няколко издания на „На Око“, всяко от които да обхваща различен етнографски регион: Северняшки, Тракийски, Родопски и др.

Всеки регион, всяко село, имат своя чар и богата история - много често само устно предавана история. Би било голямо откритие да се намери село, в което да няма добра храна...

Как ви посрещат хората от отдалечените села, какво ви разказват? Бихте ли споделили за персонаж, който сте срещнали и който ви е бил най-интересен? 

Във всяко село срещам хора, които са изключителни индивидуалности. Всеки от тях има интригуващ, вдъхновяващ и красив живот, пълен с истории и уроци. Всички те са живели пълноценен живот - без непрекъснато належащия социален натиск да се справяте по-добре от съседа си, да притежават повече, да бъдете най-актуални, най-модерни, и т.н...Хората в селата имат да кажат много повече, отколкото хората в града - струват ми се по-честни, защото при тях е премахнат градския слой на претенциозност и дребнавост. 

Хората, които срещнах, са готови и дори нетърпеливи да разкажат и споделят живота си. Те са и сложни, и прости, пълни със светлина, но и обременени от сенки и тъмнина...Всеки смях или усмивка сякаш винаги идва с оттенък на тъга и разочарование. Въплъщават човешкия характер през неговите противоречия и красота. Те са различни, но страдат по сходен начин. Това личи в почти всяко кратко описание на героя, което вмествам в книгата. Тези описания са най-предизвикателното нещо, защото е трудно да уложиш един човек само в една страница. Всеки човек, който срещнах, заслужаваше цяла книга, посветена на него и на неговия живот.

 

Има ли вероятност тези рецепти да изчезнат с обезлюдаването на селата? И освен тях - кои са другите неща, които са ценни за вас и бихте искали да запазите?

Не се надявам някога да повторя с точност тези рецепти или да мисля, че е възможно. Дори рецептата да е възпроизведена едно към едно, вкусът й ще бъде различен, ако е направена от някой друг на различно място в различно време - няма възможност те да бъдат повторени.

Ето защо за мен беше толкова важно да посетя тези хора и да прекарам повече време с тях... Да изживея рецептата и момента, в който е направена. Кулинарното преживяване не се отнася само до храната - това засяга всичко, което се случва около храната.

Така че след като един човек изчезне - изчезва и тази рецепта. Искам да уловя този човек, тази рецепта, онзи специален момент от времето, който сме споделили заедно. Храната, пътуванията, историите, смеха и моментите на тишина...всички те изграждат кулинарното изживяване и истинската същност зад изкуството и красотата на храната.

Възможно ли е, най-вече заради home office-а, някакво завръщане към българските села? И не като отделен експеримент на няколко семейства, а просто като начин на живот?

Винаги се радвам да чуя, когато отида в тези села, че някои по-млади семейства са си купили къщи и са започнали да ги ремонтират и посещават. Засега няма много, които да са направили пълно преместване, но селските къщи се ползват за ваканция; място, където хората от града да се измъкнат от ежедневния стрес, да освежат мозъка и сетивата си. 

Какъв по-добър начин да се почувствате по-добре от това да имате „ваканционен дом“ на половина цена (или по-малко) вместо малък апартамент в някой от по-големите градове?

Трябва да се съглася с хората, които мислят така: и аз смятам, че инвестирането в апартамент е абсолютно идиотско. Особено когато има такива невероятни възможности в близките села! Искрено се надявам тези млади хора, които продължат да инжектират гладуващите села с нова жизненост и енергия, да продължават и да стават все повече, тъй като това е от полза за всички.

За да се случи това обаче в по-голям мащаб, инфраструктурата трябва да се подобри. И държавата най-накрая да признае съществуването на собствените си корени и да осигури на застаряващото си население (и не само в селата) основните средства не само за оцеляване, но и за някакъв комфорт. Трябва да се прояви най-простичкото човешко състрадание и признателност към тези хора. 

Защо всъщност е толкова силна тази “тяга” за връщане към селото?

Това е абсолютно нормално...особено с напредването на възрастта носталгията става все по-силна. Хората започват да се чувстват наистина изгубени, сякаш са поели погрешно някъде и стават все по-неудовлетворени от житейските си избори. Започват да си спомнят добрите времена, някога, по-простите времена, когато животът изглеждаше, че никога няма да свърши и всичко, което наистина имаше значение, бяха вашето семейство и близки приятели. Нещата, които правехте заедно и бяха по-добри, защото бяхте заедно.

Хората просто са изтощени от толкова много неща. И усещат, че любовта, страстта и необезпоеният ум са винаги свързани с простотата. Все неща, които годините в градовете и паразитните работни места и хора крадат от вас. Някои хора, наистина, са родени в града и ЗА града...Но повечето имат корени в някое село и независимо дали им харесва или не, сърцата и душите им водят натам.

Как направихте прехода от Сиатъл към България и какво ще ни кажете за страната ни, което ние, поради невъзможността ни да я погледнем отстрани, не знаем?

Изборът ми да дойда в България не беше преднамерен. Съвсем случайно се озовах тук, когато живеех много по-спонтанен начин на живот. Бях пътуващ учител по английски в продължение на много години и останах без работа в Русия. Тогава получих две оферти за преподавателски позиции – една в Полша и една в България. Някои приятели и колеги в Русия ме убедиха, че България е по-добра заради климата и Черно море...И само по тази причина избрах България.

След това България сякаш ме зарази като някаква хронична болест и оттогава всеки път, когато се опитвах да си тръгна България ме дърпа назад с помощта на някакви психологически магнити.

Ще завършва с това, че не съм способен да дам присъда за цяла държава или да дефинирам националност в изречение...Няма да попадна в този капан. Мисля, че е грешно да правя това и винаги съм живял живота си с напълно отворено и съпричастно сърце. Затова просто ще кажа, че България след толкова години се превърна в много отношения мой дом. Тази страна със своята грандиозна природа и шеметна история ме съблазни абсолютно. И въпреки че често не съм много доволен от това как някои хора се отнасят към страната и уязвимите хора в нея, тук срещнах най-невероятните личности, които ме изпълниха с много радост и надежда.

Никога няма да мога да напусна това място, тъй като то винаги ще бъде част от мен, тъй като е дало толкова много на мен и на моя характер.

 

Интервю на Райко Байчев