Loading...
Skip to Content

Виктория Денева и мостът на традициите

  • Виктория Денева и мостът на традициите
    Снимка: Емануил Киселков

Виктория Денева се е посветила от повече от 20 години на изкуството на дърворезбата. И е един от майсторите, които вършат работата си с талант, автентичност и всеотдайност. Част от нейните изработки може да видите тук. А ето какво ни сподели тя в рубриката "Пазачът на традиции". 


На много хора ще звучи екзотично, но вие сте преминали през степените "чирак", "калфа" и след това майстор в занаята на дърворезбата. За тези степени днешния човек обикновено знае повече от възрожденската литература, отколкото от съвременни примери. Разкажете повече - как се усвоява този занаят?

Когато ме поканиха да се присъединя към резбарския екип на Уста Дарин Божков, преди повече от 20 години, имах съвсем начални знания за дърворезбата. Бях правила до момента дребни пана и сувенирни скринчета, вкъщи на кухненската маса. Изведнъж попаднах в среда, в която задачите се отнасяха до сложни, пластични и триизмерни проекти. Ателието беше получило поръчка за изграждането на църковен иконостас, проскинитарий и владишки трон за новострояща се църква. Започнах със съвсем начални стъпки. В началото само заточвах длетата на майсторите и наблюдавах как работят. В следващите етапи вече ми даваха задачи по обкантването с перлички, по групата резба, отнемане на обеми по венчилките и лозниците, най-накрая зачистване ...Така започнах, а обучението продължи три години.

Кои бяха най-важните съвети на вашия учител?

За всичко е нужно светлина, обич, правилно и грамотно отношение. Наблюдавайки и изучавайки формите в природата около нас, ние имаме възможност да се докоснем до онова знание, което вече ни е дадено от Твореца. Формите се побират в Кръг и не бива да се мачкат спиралите.

Какъв е критерият за майсторство в дърворезбата? Кое е онова, което я прави дълбока и автентична, различна от имитиращите продукти за масова употреба

Да има идея и дух, да бъде издържана композиционно, да бъдат спазени нивата за перспектива и да е изработена чисто.

Какво изпитвате самата вие, докато работите върху дървото?

Радост, спокойствие и смисъл.

Как минава денят ви?

В работилницата до тезгяха, с хубава музика. В свободното си време се занимавам с реставрация на български национални облекла. Другата ми голяма обич е свързана с изучаването и реконструкцията бита на северно-американските племена.

Обикновено гледаме на традициите като на нещо, което стои в миналото и древността. Но това, струва ми се, е по-скоро наблюдение на човек, който стои далеч от тях - докато онези, които се посвещават на традициите, ги изживяват като нещо винаги съвременно, винаги необходимо. С какво ви привличат обичаите - не само дърворезбата, а и много други?

Хората, които пренасят традициите, са като един своеобразен мост, който служи, за да премине знанието от миналото към бъдещето. Да усвоиш, запазиш и предадеш един обичай, това несъмнено е в основата си отговорност към истината. Не е нужно всичко да се пренася, човек трябва да може да отсява, кое е полезно и кое не. Всяко време оставя своя отпечатък в обичаите, като често пъти под културни, етнографски и политически влияния традициите се изменят, някои се губят завинаги. За мен най-честният подход към изучаването на тази материя е да се търсят корените възможно най-назад към чистата традиция. Самия път, който изминаваш по дирите на старите знания, смисъла, който откриваш във всеки един малък аспект..,това е, което ме вдъхновява.

Как като майстор, който се занимава с изкуството на дърворезбата, се отнесохте и продължавате да се отнасяте към пандемията? Как изглежда тя през погледа на човек като вас?

Пандемията засегна и обезкърви всички свободни професии и колегите, които работят в областта на културата и изкуството, не са изключение. Занаятчийските дюкяни тъмнеят по пустите улички, галериите са затворени, забранени са изложенията и фестивалите...накратко всяка възможност за реализация ни бе отнета. Към нас държавата няма отношение. Това е обидно и тъжно.

Другата страна на пандемията е, че ни донесе време за размисъл и преоценка на всичко, което имахме, което загубихме и което продължаваме да сме. Ние, като българи, сме преминавали през много премеждия. Важно е и сега да останем силни, да си запазим човечността...

В последните години много българи всъщност се обърнаха към различни обичаи, фестивали и традици; сякаш има сериозно завръщане към тях. Защо според вас?

Ще споделя с вас една легенда, която е достигнала до нас от индианците-лакота, но в общо човешки план засяга именно този въпрос и касае всеки народ.

„След като Великия Дух, подредил шестте посоки-изток, запад, север, юг, горе и долу, останала още една без определение. Но точно тя била най-могъща, защото носела голяма мъдрост и сила. Ето защо Създателят пожелал да я постави там, където тя нямало да бъде лесно открита. И Той я скрил там, където трудно биха се сетили да я търсят-в сърцето на всеки човек. Лакота вярват, че във всеки човек съществува лична връзка с Твореца и тя не е нещо, което трябва да се създава, а нещо, което просто трябва да си спомним.“

Това е накратко. Хората търсят центъра си. Имат нужда да знаят, кои са, с кого са свързани като народ, в какво вярват...Затова наблюдаваме завръщане към корените. Явно имаме нужда това да се случи, спомнили сме си...

Кои са моментите, в които имаме най-голяма нужда от собствените си традиции и какво трябва да правим, за да ги запазим?

Само от нас зависи дали ще съхраним това национално богатство, от никой друг. Питайте, записвайте, помнете..това е пътят. Традициите бележат важните моменти в битието на българите, те са отклик от празничната култура, когато животът е тържествувал над смъртта. Времената сега са по-различни, но цикълът раждане-съзряване-завършек е един и същ. Ако помним това, което е било, ще бъдем повече благодарни и ще ценим повече това, което имаме тук и сега.