Loading...
Skip to Content

Стопан и духът на книгите

  • Стопан и духът на книгите
    Снимка: личен архив

Калин Даскалов се занимава с апокрифна, почти изчезнала традиция - везането на книги. Той е напълно самобитен, доколкото се налага сам да открива отдавна забравеното, и свободен творец, доколкото сам разработва собствения си занаят и открива начини да го популяризира отново. Ето какво ни разказа той в рубриката "Пазачът на традиции". 

След като човек разгледа вашите неща, вижда, че много пъти е употребявал думатa old school погрешно. Как да дефинираме везането на книги? Трябва ни друг термин, вероятно.

Не знам дали докрай разбирам въпроса. Подвързването на една книга е оформянето й в завършен обект. Методите на изработка са преминали през множество етапи в хилядолетната история на човечеството, през глинени клинописни плочки, свитъци на папирус и пергамент, римски восъчни табли и др. Най-устойчивият формат, който ползваме и до днес е кодексовият формат. Това е формат, при който страниците със съдържанието си се сортират, зашиват или скрепят по някакъв начин, след което са защитени от корици. Това позволява съхранението на това съдържание, както и лесния достъп до него, чрез последователната подредба на страниците в едно тяло.

Казвали сте го и преди, но ще се наложи отново: как от Калин се превърнахте в Стопан? 

Дойде един момент, в който исках работата ми да има някаква тематична посока и да започна един преход към все по-художествена изработки. Имах нужда от откъсване с обикновената представа за себе си и си създадох една свръх естествена на базата на фолклорната фигура на Стопана. Тя има доста проявления, от духа на заслужил прароднина до животински дух-пазител на имота. Реалността е, че с времето различно си обяснявам, защо избрах да се наричам така, но все още това име ми действа като компас. Не знам къде точно ме води, но знам, че е правилния път.

Нека опишем подробно целият процес - от купуването на материалите до изработката. 

За жалост ми се налага голяма част от материалите и инструментите си да снабдявам от чужбина. Много бих искал тук да има условията да мога да пазарувам всичко необходимо и да подкрепям местни занаятчии в процеса, но за жалост не е така. Запасявам се с кожи, конци, лепила, злато и други консумативи от различни страни в Европа. Опитвам се все повече неща да си създавам сам. Повечето лепила вече си ги правя сам, хартията за художествените ми проекти също я правя сам.

Процесът започва от сгъването на хартията в коли и пробиването й за шиене. След това тези коли се шият на книговезки стан по избрания начин и се оформя вътрешното книжно тяло. То се изравнява от трите си страни на книговезко ренде, а шевовете или ядрата, около които са обшити се прикрепят към оформените корици. В горната и долната част на гръбнака на книжното тяло се пришиват така наречените капители или капителбанди, които са хем декоративни по характер, хем предпазват тялото там, където реално няма корица.

Следва обличането в кожа, като за целта тя трябва да е оформена според размера на книгата, изтънена на ключови места, намокрена и намазана с няколко слоя нишестено лепило и положена върху книгата. Това трябва да се случи бързо и безгрешно, след което книгата се връзва и затиска да изсъхне. Следва украса със затоплени месингови инструменти върху кожата или други техники, закрепянето на специално изработен сребърен обков от баща ми и други неща. След като декоративната част е готова, книгата се оглежда за последен път и се затварят вътрешните корици с декоративна хартия, затиска се за последен път и книгата е готова.

Целият този процес може да отнеме от 2 седмици до няколко месеца, в зависимост от проекта.

Със сигурност нещата са не просто технически; предполагам, че за да си истински добър, трябва да проявиш въображение за столетията, в които книгите са се правили на ръка; историята, образно казано, да оживее пред очите ти, за да може да я репликираш с голяма автентичност. Какво е отношението ви въобще към това далечно минало?  

Имам със сигурност блян по миналото. Изолирам се понякога до крайност, за да мога да съм по-сетивен в представите за него и съответно за това, което искам да творя. Никога обаче не съм искал да репликирам нищо, не го и правя. Вярвам, че миналото си има причина да е в там назад, а и работата ми неизбежно е белязана от времето, в което живея. Аз най-вече искам да усетя духа на създаваното преди, да имам връзка със следите и етапите на развитие, за да мога да стъпя на нещо стабилно, когато правя моите неща. Мисля, че е дълг на всеки човек да проектира себе си както назад, така и напред. Това е връзката между поколенията и успехът за осъществяването й е мерило, че действията на човек имат смисъл. Ако човек не иска да е част от тази верига, то съвсем лесно ще бъде изхвърлен от потока на нещата.

И обратното: как се чувствате като човек, който се е посветил на това изкуство, в свят, който прави тъкмо обратното - дигитализира се непрекъснато. 

Чувствам се добре, защото поглеждайки назад - изборите, които съм считал, че вървят срещу течението, всъщност са ми донесли най-много полза. Противоречието е, че заради дигитализацията на нещата имам хляб на трапезата. Вие сте научили за мен чрез Интернет най-вероятно, така и повечето хора. Заради достъпната информация мога да се обучавам, да гледам снимки на подвързии от колекциите на най-големите библиотеки в света, да споделям работата си със същия размах и да съм част от един световен пазар.

Налага ми се да си разцепя съзнанието на две, защото не искам да изоставам от развитието на технологиите днес, но искам и да развивам работата си с някаква автентична самобитност. Търся стари рецепти за всичко и се стремя да съм максимално независим и да черпя материал от природата, та каквото ми потрябва да знам откъде да го събера или поне как да го направя. Отделно, аз съм направил уебсайта си от нулата, всичкото заснемане на изработките си, видеата и видео обработката, комуникацията с клиенти, рекламата в социалните медии и какво ли още не, движа сам и ми се налага да съм в час с тези процеси и платформи.

Кой е моментът, в който освен репликатор, този тип занаят започва да включва и творчество на самия автор? Къде най-вече се проявява свободата да направиш книгата по твой начин? 

Моментът идва, когато авторът реши. Професията има доста различни проявления от поддръжка на стари книги, през комплексната реставрация на стари писмени паметници, до напълното художествена работа. По-традиционно настроеният книговезец оставя художеството да се изрази едва след като книгата е завършена като перфектно функционален обект. В по-артистичен смисъл, човек може да използва иначе чисто функционални елементи от подвързията и да ги видоизмени с художествени цели. Това неизбежно намаля функционалността обаче на книгата и накланя везните към друг тип възприятие на изработката.

Аз още търся къде искам да пипна по-свободно и къде да оставя нещата непроменени. Традиционните структури са като пристан, към който винаги се връщам, но пък върна ли се, искам да отплавам и да открия непознати земи. Едно редуване е, което намирам за доста здравословно.

Вашата общност е изключителна малка. И предполагам, че обменът на опит не е толкова лесен - всъщност как събираш информация за техники и подходи? Има ли, да кажем, различни стилове, които са се оформяли през вековете, които отличат едни региони от други? Към кой принадлежи нашият?  

В България, общността е несъществуваща. Добре е, че има международни общества, където може да се случи някакъв диалог, но пак е доста ограничено. Понякога ми е трудно да гледам на хората в тази област хем като другари, хем като конкуренти и по-скоро си имам един малък кръг от книговезци, с които си общуваме редовно. Имам добри познанства с майстори от Гърци, Шотландия, Англия, Русия и Америка.

На мен ми се наложи да се самообучавам главно през стари английски наръчници, проба-грешка и просто гледане на много подвързии, опитвайки се да разбера как са направени. Всичко това, разбира се, придружено с доста, доста работа.

Без да влизам в прекалено много подробности, първите подобия на книгата, както я разбираме днес, се развиват в средиземноморието в Римската Империя, Египет и Византия. От там тръгва пътя й през Европа. Западната и Византийската традиция са двете големи разклонения. От тях, западната е претърпяла яростна еволюция, заради аристократичните дворове от една страна и заради огромното влияния на печатната преса и движението на Просвещението. На нея дължим съвременния вид на книгата, достъпността и разпространението.

Източната традиция е по-консервативната и тя малко или много е удавена в лавината на западния тип книга. Днес е просто част от историята. Ние сме също част от участ, тъй като похватите за подвързване на старите ни ръкописи са почти директно взаимствани от Византийската подвързия. За изчезването на тази традиция много помага и Османското нашествие. В моята работа се опитвам да взимам каквото мога от нея и да й вдъхна малко съвременен нов живот, но имам още работа и нужда от опит, за да постигна това, което искам.

В Арабския свят и далечния Изток също имат свои традиции, но те са история за друг път.

Каква са по-голямата част от клиентите ви - български или извън страната? И какво най-вече търсят?

По-голяма част от клиентите ми са чужденци. Имах една година, в която наполовина бяха българи и чужденци, но беше изключение. Под 10% от продажбите ми са за българи през годината, което е малко разочароващо за мен, защото най-много искам тук да бъда оценен за усилията си. Истината е, че нямаше как да преживявам, ако разчитах само на българския пазар. Иронията е, че все по-вече сериозни колекционери имат интерес от работата ми, именно защото правя книги с български текст вътре, че въобще творя в България и като цяло ме възприемат за автентичен български творец по този начин. Може би, едва като имам успехи в чужбина, ще се зароди някакъв сериозен интерес и тука, но истината е, че нямам идея. 

Как да се запази тази традиция в бъдеще - какво бихте предложили и предположили? 

Това е въпрос, който живо ме вълнува. Паралелно с работата си съм започнал да пиша и книга, която да запознае по-подробно българския читател с този проблем. Най-общо, стъпките, които трябва да се предприемат, за да се възроди ръчното правене на книги в България са горе-долу следните:

Появата на амбицирани занаятчии/творци

Производители, вносители и търговци на материали

Оформяне на контингент от други занаятчийски съсловия за създаването на книговезки инструменти и пособия

Оформянето на характерен самобитен стил

Колекционери и меценати на българска почва

Събития и възможности за изява (помощ от институции и организации)

Оформяне на галерийни пространства за занаяти

Обучителни програми в художествените учебни заведения или организирани работилници от самите книговезци

Важно е да се разбере, че традицията за ръчно подвързване на книги в България е мъртва от векове. Останките й трябва да се изровят от гробницата и да се разгледат с желание да им бъде вдъхнат нов живот. Новата работа, която ще се роди от това вдъхновение може да бъде основата за нова традиция. Това се опитвам да направя аз поне и това ми се ще и други хора да подхванат. Наистина вярвам, че може да се роди една нова българска художествена подвързия, която да се цени в музеи и колекции в цял свят. Разбирам обаче, че това е много трудно начинание и ще отнеме целенасоченото усилие на поне няколко поколения.

Питали са ме хора, защо не започна да обучавам и да правя работилници по правене на книги. Истината е, че аз искам не просто хората да правят книги като хоби и да го зарежат, когато им омръзне. В Интернет е пълно с клипчета как се правят прости книжни структури. Искам наистина да се твори в тази посока, искам да се появят отдадени хора, които не просто да правят това, което аз правя, а пламенно да желаят да ме надскочат във всеки един аспект. За целта обаче трябва пример, трябват постижения и опит. Ако работя усилено може и да успея да пламна някаква искра в тази посока, но още е рано и само ще направи повече лошо, отколкото добро, ако избързам и се помисля за много велик само с 5-6 години опит зад гърба си.

 

Интервю на Райко Байчев