Loading...
Skip to Content

Даниел Делибашев и световното хоро

  • Даниел Делибашев и световното хоро
    Снимка: личен архив

Даниел Делибашев преди няколко години се отправя към Африка, за да открие там най-важното, на което да посвети живота си - мисионерството и помощта към децата. Той започва да развива фондацията си "Усмивка за Африка", на която в момента разчитат стотици деца в Уганда. Фондацията прави всичко възможно, за да решава проблемите с глада и образованието там. А в България натрупа популярност, след като се оказа, че децата и младежите в Уганда, на които фондацията помага, танцуват български хора и пеят български песни. Ето какво ни разказа Даниел за своя път и идеи. 

Г-н Делибашев, как заминахте за Уганда и защо решихте да се посветите на мисията си там? 

През 2018г. едно момче (тогава на 26 години), грижещо се за 55 сирака (а и самият той израстнал като сирак) се свърза през социалните медии с мен. Помоли ме за помощ, за да закупят храна, тъй като (по негови думи) тези деца не бяха яли нищо вече 3 дена. Въпреки, че не го познавах и беше много вероятно да ме мами, прецених, че трябва да помогна, защото не исках преди да заспя вечер да си мисля за глада на тези деца. При положение, че дори с 50-100 лв. щях да ги спася от глада за няколко дни.

Така започнах периодично да помагам, макар и с малки суми, за да намаля шанса за злоупотреби. Освен това всеки път исках доказателства за изхарчената сума, включително снимки и видеа на храната и децата.

През 2019 г. след като посетих сиропиталището в Гана, в което доброволствах през 2017 г., реших да се отправя и към Уганда, за да проверя лично мястото, децата и условията, за които вече ми бяха разказали и показали в снимки и видеа. Отнасях се със съмнение към това, че нещата са толкова драматични, колкото ги представяха. Но за съжаление при личния ми сблъсък с децата и условията, осъзнах, че ситуацията в това, намиращо се навътре в гората място, беше дори по-мизерна от представената ми преди това. Личното преживяване няма как да се съпостави с обяснения, снимки, видеа. Шокиращо преживяване, с което вече се сблъскаха и няколко други българи, с които заедно сме посещавали сиропиталището. А и как иначе да е, когато човек, за когото стая 3 на 3 метра е негодна за обитаване, разбере, че спят по 20-25 деца.

Още в края на 2017г. основах Фондация „Усмивка за Африка“, като първоначално идеята ми беше това да е по-скоро като странична и неангажираща дейност.

Фактът, че вече няколко организации и стотици деца в Африка (Гана и Уганда) разчитат частично или изцяло на мен, и на подкрепата на дарителите ни, както периодично, така и за ежедневните нужди, превърна тази допълнителна дейност в мисия, която реално е невъзможно да изоставя. Бих изоставил много неща (като предишния ми начин на живот) и хора в живота ми, но гладуващи деца, които са на ръба на оцеляването – не.

Бедността в Африка е едновременно позната, но с течение на времето се е и превърнала с абстракция; нещо, което "винаги си е така" и така и ще бъде. Как тази абстрактна представа, каквато, предполагам, и вие сте имали в началото, се промени с течение на времето, което прекарахте там? 

За повечето хора чуждите проблеми не са техни проблеми, дори това да са деца на ръба на оцеляването, дори милиони от тях да умират от глад. За мен също беше такa преди време, като това да помагам и да допринасям с нещо за социално необлагодетелстваните, се ограничаваше до редовни дарения към големи благотворителни организации в България, до инициативи за подпомагане на семейства и възрастни хора в родината и подобни дейности. С това смятах, че поне частично изпълнявам гражданския дълг към обществото. Ежедневните грижи и тревоги, както лични, така и служебни или семейни, ограничаваха мирогледа в границите на страната ни.

Наслагваното убеждение около нас, че каквато и сума да се дари за нуждаещите се в Африка, няма да бъде изразходвана по целесъобразен начин или че няма да промени нищо, ме караха да обръщам гръб на проблеми, които не са нито мои, нито на родината ни.

Но въпреки това, мечтата ми да стъпя в Африка, за видя и опозная живота на този континет, да бъда добровoлец, не избледняваше. A дори напротив – все повече ме теглеше към това предизвикателство. След сбъдването й, тази абстракция и погрешно наслагвано убеждение, се превърна от нещо чуждо и далечно, в нещо което вече беше не само моя действителност, битка, кауза, мисия, но и живот. От съмнението, че ще променя нещо, дори и с голямо усилие и сума, вече знам, че не е необходимо нито едното, нито другото, за да видя детска усмивка и да знам, че променям, може би не много, но достатъчно, за да изпълвам дните и живота си със смисъл.

Как децата се научават да танцуват български хора? Кой ги обучава?

Ученето на хората става най-вече чрез видеа, които гледат в Youtube и Facebook. Аз като аматьор танцьор, дори и не си помислих да ги обучавам след като видях как се справят. По-скоро щеше да ги объркам, затрудня, огранича. Тъй като танците и музиката са им „в кръвта“, макар и доста по различни като стил и такт, им трябват само часове, за да научат стъпките.

За да им е по-интересно и колоритно обаче, правят хореографията доста по-сложна като внасят и доза от традиционни и модерни афро елементи.

Кои са песните, които знаят и какво научихте вие за българския фолклор от начина, по който го възприемат те? 

С песните им е по-трудно, най-вече заради липсата на прилики в двата езика. Трудно им е да чуят и произнесат доста от думите в песните и се налага да ги повтарят десетки пъти. В тези случаи отделям повече време за ученето и подготовката.

Вече от Уганда прозвучаха доста от най-популярните български песни, сред които: химнът ни, „Моя страна, моя България“, „Облаче ле бяло“, „Една българска роза“, „Вървят ли двама“, „Детство мое“.

С това, с което допълват и песните, и танците ни, ме кара не само мен, но и много други българи да преоткриваме отново фолклора ни.

Желанието, с които ги изпълняват и усмивките, с които са заредени всеки път, ме карат да изпитвам гордост и удолетворение, които ми е трудно да изпитам дори в родината и в изпълненията на най-добрите професионалисти в народните танци. И макар, че много хора не вярват, всичко това е факт основно благодарение на любовта и благодарността им към България и българите.

Кое е общото между двете култури, нещо, което ви е изненадало като откритие? 

Общи неща и различия има между всички култури. Въпросът е в това кое търсят хората. Ние се стремим не само да намерим общите, но дори понякога да ги слеем в едно, обогатим и разширим, така че в едно изпълнение да се слеят и двете култури и да докоснат и възхитят и двата народа, по начин, по който не е правено досега.

Самият факт, че въпреки тоталните различия, успяваме да слеем и родим нещо ново и радващо хората от двете страни, е нещо, което си е откритие и макар да изпитвах съмнения преди, изненадата в случая е повече от положителна, дори възхитителна.

Какво сте чували от разговорите с тях; думи, които са оставили по-силен отпечатък във вас? 

Често, са ми казвали за неща и факти, които ми е било трудно или невъзможно да повярвам и приема. Когато човек стане пряк свидетел обаче, няма как да не повярва. В много от случаите е трудно на мозъка да приеме действителността и да се примири с нея. Вероятно и при мен е така, защото не мога и не искам да повярвам, че не мога да направя нещо и да променя живота, дори само на десетки или стотици животи тук. А и как да приеме лесно човек, че малки и невинни деца, които не са направили нищо лощо на света, нямат основни условия за живот и развитие и са обречени на мъки още с раждането си.

Как ви звучи или кой не само е чувал, но и е виждал, че изказът: „децата не са яли 2-3 дена, а и в момента няма какво да ядат“ не са само думи, но и действителност. Болезнена действителност, с която ми е невъзможно да се примиря.

Предполагам, че извън проблемите с храна и битови необходимости, най-сложно е да се изградят училища и необходима инфраструктура, която да направи така, че бедността да не се повтаря циклично и да бъдат изведени от нея. Как в дългосрочно бъдеще може да се реши този проблем?  

Разбира се, образованието е едно от нещата, които могат да променят ситуацията, както навсякъде по света, така и в Африка. Тук обаче потребността е наистина шокираща. Същото се отнася и за корупцията и присвояването на ресурсите и доходите от тях, както от хората с власт, така и от все още продължаващите да експлоатират тези земи хора и големи корпорации. Достъпът до образование все още е мираж за милиони деца в Африка. Училищата са крайно недостатъчни, а дори и да ги има, в повечето случаи са частни. И макар да не са скъпи за нашите представи, за много родители да отделят дори 10 лв на месец за училище (с вкл.храна) за детето им е мисия невъзможна.

Кои са най-честите дарители във вашата фондация - не като имена, а като тип? 

Най-големият дарител е американска ИТ компания с офис в София, с около 1300 служители в България. Благодарение на тяхната подкрепа и дарения, закупихме и имаме 14 декара земя, училище и детска градина в района на Зиробуе, на около 50 км на север от столицата Кампала. Става въпрос за средства над 100 000 щатски долара.

За допълнителните строежи, ремонти и други големи разходи, разчитам основно на по-големи дарения от български бизнесмени – някои живеещи в родината, други извън нея, някои с бизнес в страната ни, други – както в САЩ, така и из Африка. В повечето случаи става въпрос за разходи около и над 5 000 долара.

За ежедневни/ежемесечни нужди – за храна, вода, медицински грижи, образование и други подобни, както и за периодични инициативи – Коледа, Великден, Байрям, разчитаме най-вече на дребни дарители. Индивидуалните суми са в размери от 5 до 500 лв., а общата месечна сума, която ни е необходима е над 3000 долара.

Напоследък все повече рожденици решават да споделят празника си с нас, като даряват суми между 100-500 лв за различни цели, които те преценят – като например закупуване на по-хубава и различна от обичайната храна на децата или парти на басейн, и др.

Най-вероятно част от читателите ще се запитат защо пропускам даренията от институции – български, чужди, международни. Макар, че често несправедливо ни обвиняват, че Фондацията е създадена именно и най-вече с цел да използва и злоупотребява с такива средства, то ще трябва да разочаровам тези хора, защото до момента не сме получили дори 1 лв. от подобни институции и по техни програми.

Какви са най-спешните нужди, които фондацията ви трябва да разреши и какъв би бил призива ви за дарение? 

През последната една година популярността ни стана доста голяма, благодарение най-вече на изпълненията на български песни и танци от деца и младежи в Уганда. Видеата с тях само в социалните мрежи са гледани над 2 млн. пъти, и стотици хиляди пъти чрез репоражи и участия в медиите. За съжаление, развитието във финасновата част, е доста по-различна от тази, която доставя удоволствие и храни патриотизма на стотици хиляди българи по света. Все още се борим да „вържем двата края“ дори с месечните разходи.

През последните седмици работим и продължаваме с ремонти и довършителни дейности по сградите, електрифициране, боядисване отвътре, поставяне на ограда и други дейнсоти, част от които се изискват, за да вземем лиценз за следващата учебна година. Именно с вземането му е свързана основната ни нужда от средства в момента, тъй като все още не сме подсигурили 20 000 лв, които са необходими за да построим “sick bay” (медицински център), в който да бъдат изолирани деца със симптоми на заразни болести (най-вече COVID-19), докато пристигнат от местните здравни власти. Разбира се, такъв център, както и медицинско лице, което да бъде там, принципно е желателно да имаме, тъй като в училището(основно) и детската градина е предвидено да бъдат посещавани общо от около 300-400 деца. В момента не само, че е задължително да го имаме, но трябва да го направим в близките седмици, защото изтича срокът за кандидатсване за лиценз, което може да означава, че училището няма да отвори врати и стотици деца ще пропуснат учебната година.

Моят призив ли? Просто да погледнат към чуждите тегоби и за миг да се замислят, какъв би бил животът им, ако бяха от другата страна и в обувките на тези, които не спират да понасят ударите на живота, особено когато са деца.

Аз винаги съм се опитвал да мотивирам хората да помагат и че това не само е от полза на тези, които получават, но и на самите дарители, защото знам какво е удовлетворението да видиш нечия усмивка и очи, грейнали от радост и благодарност. Нека всеки сам да избере къде, за какво и колко да дари. Не мисля, че някой ще обеднее като дари сума, която не би го затруднила, а в същото време ще го направи по-истински човек и ще даде смисъл на дните и на материалната му обезпеченост.

Как работата с децата в Уганда ви промени вас самият? 

Работата с деца променя навсякъде. Въпросът е човек да е отворен да вижда и преживява света, по начин, по-който те го правят. Докато преди дозата удоволствие от живота и начинът да забравя поне временно проблемите си, е било най-вече чрез трупането на още и още материални неща и удоволствия, то позитивната енергия от детските усмивки е нещо, което вече не бих заменил с никоя скъпа кола, дестинация, къща и каквото и да е друго. И не бих заменил тези усмивки, дори това да е за сметка на всички лишения, тревоги и проблеми, с които те са съпътствани. 

 

Сайтът на фондацията и как можете да дарите през нея - може да видите тук.

 

Интервю на Райко Байчев