Войната, за която не искахме да говорим

Живеем в интересни времена. Това беше проклятие, нали? Дали китайците са прави с това, че е най-опасно, когато живееш в подобни години, или не, става ясно от ден на ден. Но сякаш най-интересното на нашите времена е това, че те не се отличават с нищо по-интересно.

Помня, че за първи път се сблъсках с политическите термини като дете. Родителите ми постоянно обсъждаха политически теми, това беше и страст, и работа. Близкия изток беше постоянна тема и въпреки, че не разбирах много, ми беше интересно да гледам новини и да слушам дискусиите. Бях наистина наивен, объркан и напоен с погрешни представи за устройството на света, които се сгромолясаха с първия лек трус.

Трябваха години, за да мога да преценя какво се случва около мен. Посещенията ни в Сирия не бяха така чести в детските ми години и трябваше време, за да разбера защо. Винаги имаше нещо недоизказано, нещо, което възрастните криеха, а когато осъзнах какво е то, започнах да го крия на свой ред. Сякаш Близкия изток, който така обичах, не искаше да разкрие тайните си пред мен, детето, четящо със страст анализи, коментари и литература, посветена на историята на арабския свят. Бях почти готов да се обидя на тази част на света, оставаща така непонятна и подобно на познати от други смесени семейства, да изоставя интереса си и да продължа по друг път, както се случва често, когато израстваш в смесено семейство.

В крайна сметка това принудително забравяне не се случи – главно заради ината ми. Първите най-големи теми, които слушах от малък бяха за окупацията в Палестина и гражданската война в Ливан. По онова време все още апатията не беше заляла така хората около нас и политиката се обсъждаше буквално на всяко събиране. И Палестина присъстваше навсякъде – срещи, запознанства, литература, сбирки… Окупацията представляваше онова, което смятах, че може да изкара човек като най-лошо от себе си. При едно посещение в Сирия се появи и темата за гражданската война в Ливан, където наш приятел военен произнесе важните думи: “Ние нямаше какво да търсим в Ливан”. Така, освен Палестина, разбрах, че има и други тежки теми за арабското общество, макар и да не осъзнавах тогава казаното от нашия приятел. Стана ми ясно, че има теми, които не се обсъждат така открито – онези, които включваха насилието и болката, причинена от свои.

Гражданската война беше един спомен, който живееше в умовете на наши приятели и като цяло в арабската общност. Тя е вододел, без който днешното положение в Ливан, пък и в Близкия изток, може би би изглеждало по друг начин. За мнозина гражданската война не беше тема, която обсъждаха с желание именно защото беше “гражданска” – включваше нежелани картини на убийства, причинени от син на баща, съсед на съсед и брат на брат. Това беше и продължава да е срам, който не може да се изличи така бързо, както обществото би искало. След като дойде крахът на Саддам и последвалата война в Ирак, дебатите съвсем се насочиха навсякъде, но не и в онова, което най-много боли. Външният враг беше налице – и продължава да бъде. И това служеше за оправдание пред самите тях (включително за мен) да не обсъждат мръсотиите, които собствените им правителства правеха в арабския свят.

Тъй като подобни дискусии оставаха единствено вътре в общността, за българските ми приятели арабският свят оставаше едно непознато, екзотично място, което беше любопитно за посещение, но пътуването към което се свързваше с малък и поносим риск. Проблемите, които седяха дълбоко в обществото между Мароко и Ирак, не бяха ясни за хората отвън. Тези въпроси бяха достояние единствено на хората вътре. И тогава започнаха бунтовете от началото на 2011 година.

Дали ще наричаме събитията в арабския свят от 2011 година до днес протести „Арабска пролет“ като Марк Линч или „бунт“, като Маруан Бишара, няма значение. Важното бе не, че хората са на улицата, а символът на цялото. Защото демонстрации и нарастващо социално напрежение в арабските страни назряваше още преди години – те не са новост. Но мащабността, организацията, волята – това е, което разтресе тъмното дотогава петно от световната карта. И не само картата – арабите бяха разтресени отвътре. Изведнъж проблемите, които бяха съзнателно избутвани в тъмния ъгъл на стаята от арабите в Европа, САЩ и Австралия, станаха дневен ред и единствена тема. Истински социален и психологически шок.

Общността, която досега мълчеше, надигна глас и това се усети навсякъде, където има арабски поселения. Еуфория, страст, страх, съмнения – какви ли не емоции, истински коктейл от главозамайвания бродеха из приятели и познати. “Какво ще се случи сега?”, “Мубарак ще падне ли? Ако падне – това ще е победа за арабите!”, “Няма начин в Либия да стане като в Египет” – това бяха само част от многобройните въпроси, които се задаваха всекидневно по телевизия, радио, вестници, приятелски компании, между познати в кафето. Когато падна Мубарак всички смятаха, че това ще е началото на края на тиранията в арабските страни. За мнозина диктатурите бяха рак, от който арабския свят бе заболял не без помощта на европейските колониални сили. За други доживотните президенти и крале бяха и са олицетворение на наложения с оръжие секуларизъм, символ на промяната, прогреса и марковите бутици. Затова и дискусиите понякога завършваха с големи караници и нагрубявания. Но протестите изпълниха нещо по-голямо – накараха арабското общество да говори и обсъжда. Накараха угнетените да изкажат исканията си за по-поносим живот.

Докато не дойде ред на Сирия да изпита вълната на социалното недоволство.

Нито свалянето на Бен Али в Тунис, нито падението на Мубарак в Египет, нито унижението на несменяемия Кадафи в Либия, нито репресиите в Бахрейн не донесе такава тъга и ярост, както гражданската война в Сирия. Никой не вярваше, че ще се стигне до подобно развитие на протестите в Сирия – дори аз не вярвах, че ще има демонстрации. Бях изключително наивен и предубеден, че режимът в Дамаск представляваше нещо различно от този на Мубарак, Бен Али, Кадафи или кралят на Саудитска Арабия. Осъзнаването, че съм грешил, ми донесе сгромолясване на личния ми свят, изтриване на принципи, идеали и на всичко, което съм чел.

 

В момента, когато пиша, повече от 4 милиона души са напуснали домовете си, а близо 11 милиона са изправени пред хуманитарна катастрофа. В обсадените селища като Мадая питейната вода бива спирана, за да накаже жителите за тяхното неподчинение. Хората са в паника, а онези, които могат да им помогнат, са парализирани и невярващи. Кадрите, достигащи до нас ни карат да потръпваме и да звъним постоянно на роднините там. Изображенията се сменят едни след други – през града, където живеят наши приятели, само в рамките на една седмица преминаха бойците на няколко групировки, Свободната сирийска армия, войниците на Асад, членове на Хизбулла. Хората просто седят пред къщите си и посрещат поредната бойна част, минаваща през имотите им.

Когато за първи път загубих приятел, участвал в демонстрация, мълчах с часове. Не знаех как да реагирам, какво да мисля, какво да правя. Усещах нещо празно, но и бях пълен с гняв. Загубих още приятели. Близки съобщаваха за техни приятели, изчезнали безследно. Някои плачеха, докато говорехме. А бях сигурен, че тези разговори и емоции се случват на всички в общността. Семеен приятел загуби при обстрел с артилерия половината си фамилия. Приличаше на призрак, дори не можеше да заплаче от гняв и безсилие. Ставаше най-ужасното – братя убиваха братя. Дойдоха и най-лошите новини за моето семейство – загинали братовчеди, близки, оказали се на грешното място в грешния момент…

Споменах, че като малък научих онова, което възрастните не обсъждаха и започнах да крия и аз. Това беше осъзнаването на срама, че арабските правителства, които боготворяха и учеха децата си също да боготворят, не се интересуваха дори малко за своите народи. Те използваха всичко, което можеха, за да утолят жаждата си за пари и влияние, дори ако това означаваше да жертват поданиците си в атентати, затвори, изтезания, репресии и унижение. Тогава не го осъзнавах, но знаех, че там някъде, в премълчаната част от разговорите, седи нещо тъмно, мрачно, срамно, предизвикващо гняв.

През 2012, щом се завърнах от Ливан, Даниела Якова от БНР ме покани в “12+3”, където ме попита дали е било изненада това, което се случва в арабския свят и специално в Сирия. Ако този въпрос ми бе зададен преди години, щях да кажа, че е изненада. Но не и днес – затова отговорих с онова, което е истина – бунтовете не са изненада. Те са премълчаната част от разговорите, потулените теми, прикритите проблеми, стискането на челюсти при вида на явната неправда, криеща се зад фасадите на нови сгради и преуспяващи бизнесмени и курорти. Тези бунтове, протести и демонстрации чакаха своето време и именно социалното недоволство не биваше забелязвано.

Днес арабското общество воюва със самото себе си. Гражданската война е вътре – в душите, телата, умовете, разкъсвани между политика, морал, близки, между “правилно” и “грешно”. Тази борба, в която оръжията нямат думата, а куршумите са по-слаби от думите, е най-тежката и ще бъде най-продължителна. Понякога тя продължава цял живот. Но онова, което трябваше да се случи, най-накрая стана – осъзнаването на истинските проблеми и обсъждането им открито.