На 19 март се навършиха 5 години от войната в Либия, свалила Муамар Кадафи. Също тази година, на 15 март, се отбелязаха 5 години от началото на гражданската война в Сирия. Две дати, които едва ли скоро ще получат безпристрастно обяснение. За тези години мнозина анализатори, журналисти, специалисти коментираха причините за бунтовете в арабските страни и най-вече дали един ден ще си е струвало всичко. Войните в Либия и Сирия се превърнаха в символ на жестокостта и последиците от бунтът срещу едноличната власт. И докато събитията в Либия и Сирия продължават да са динамични, преговори се водят едновременно в Швейцария, Тунис и Мароко, които трябва да решат бъдещето на двете държави. За съжаление, дебатите отново не взеха предвид мнението на местните, които се сражават на терен.
Един ден, по времето на интервенцията на НАТО в Либия през 2011 година, диспечерите, следящи въздушното пространство над Кипър, получават неочаквано обаждане от два изтребителя. Пилотите съобщават, че им свършва горивото и трябва да се приземят. Неохотно кипърците дават разрешение за кацане, а случката придобива малко комичен оттенък, разказан от журналиста Стив Кол, който в статия в The New Yorker разказва, че става дума за два самолета „Мираж 2000“ на катарските въоръжени сили. Изтребителите са разтоварени насред гражданското летище и самолети, пълни с туристи. Катарските пилоти обясняват, че са били на път към Италия, за да се присъединят към въздушната атака срещу вече бившия либийски диктатор Муамар Кадафи. Тъй като това е била първата им мисия, те не знаели колко гориво ще им трябва. Показателна история.
Катар, Обединените арабски емирства (ОАЕ) и Йордания участват във въздушната кампания над Либия. От тях само Йордания не популяризира дейността си. Те се присъединяват към международната коалиция, водена от Франция и Великобритания, и подкрепена от САЩ и ООН. Смята се, че е оправдана интервенция по хуманитарни причини въз основа на „задължението за защита на цивилни и по правилата на международното право.“
„Приетата резолюция беше, за да се защити цивилното население от действията на либийския режим, но скоро се оказа, че цивилните животи са последната грижа на коалицията срещу Кадафи. Изпитахме го върху собствения си гръб“, казва ми Мохаммад*, докато седим на брега край малко тунизийско градче в близост до либийската граница. Мохаммад днес е бежанец, но преди пет години е участвал в политиката на Либия. Възрастният мъж може да преразкаже ден по ден събитията от началото на 2011, когато избухва революцията срещу Кадафи.
„И тогава, и сега, искаме достоен живот. Режимът от дълги години си позволяваше повече от нужното, имаше редица репресии и това отдалечи хората от Кадафи. За съжаление бунтът от 17 февруари беше повод за външни сили да нахлуят в Либия. Една от тези държави беше Катар – дотогава никой не предполагаше за намеренията им да стъпят на геополитическата карта. Либия беше възможност.“
Катар е сунитска мюсюлманска монархия, чиито емир по време на интервенцията в Либия, е шейх Хамад бин Халифа Ал Тани и който твърди, че има божественото право да управлява. Изглежда правилно се предполага, че разпространението на демократичните права по света не е сред мотивите на либийската кампания. Началникът на въоръжените сили на страната, самият генерал Хамад бин Али ал – Атия, оборудван с С-17 и прелитащ над военните действия като в приключенски роман, раздава пари на бунтовническите фракции, включително и на ислямистки такива, с тревожен дневен ред. За Катар интервенцията в Либия представлява нещо, като спечелване на домакинство за Световната купа през 2022 година или изграждането на писта за Формула 1: нещо забавно за заможните, които се чудят какво да правят с парите си, което със сигурност им носи повече удовлетвореност, отколкото седенето в климатизирани холове.
Шейх Халифа ръководи една малка общност от 278 хиляди души. Подобно на останалите по – малки монархии в Персийския залив, хората се наслаждават на доходите си, което при евентуални проблеми прави тази маса по – скоро неспокойни акционери, отколкото потенциални революционери. Ето защо емирството е изправено пред относително малък риск (засега) да има реакция вътре.
Катарската дипломатическа активност спомогна за разширяването на идеите на шейх Ал Тани в самата Арабска лига, позната със своите закостенели структури. Трябва да се признае, че след навлизането на катарските интереси в Лигата, това тромаво тяло се поразмърда малко и се чувства свеж полъх. Но от друга страна, включването на Арабската лига в либийската кампания е също под влияние на Катар. В момента идеята е свързана със Сирия, но сякаш сега ще стане по – трудно, най – вече заради интересите на Башар Асад. Начинанието е доста по – трудно, като говорим не само за геополитика, но и за принципи в региона, които в момента се налагат. Става дума за повече междуарабски конфликт, отколкото за сблъсък между външни и вътрешни.
Арабската лига има двадесет и две държави членки. Само три членки – Ливан, Ирак и Тунис могат да бъдат описани като неустойчиви демокрации. Две – Египет и Либия – са все още в т.нар. инкубационен период на създаване на конституционни системи. Няколкото по – меки монархии, като Мароко, Йордания и Кувейт, са предприели някакви стъпки към либерализация. Но като цяло, Арабската лига представлява клуб от самозащитаващи се и самоподдържащи се авторитарни режими, генерали, крале и диктатори. Нейните членове подкрепят интервенцията срещу Либия, не защото смятат, че Муамар Кадафи е нарушил човешките права, а защото не му вярват – в миналото полковникът организира опити за убийства срещу някои от властимащите в останалите арабски страни.
В случая със Сирия, Лигата, представляваща сбор от предимно сунитски държави, водещите членове са мотивирани до голяма степен от техния страх от Иран, който е стожерът на шиизма в ислямския свят и води експанзивна политика за сметка на околните арабски страни, а не защото виждат в лицето на режима в Дамаск машина за убиване и мъчения. Техеран използва съюза си с режима на Башар Асад, за да поддържа стратегически „мост“ с ливанската организация Хизбула. Ако Асад падне, Иран ще отслабне - цел, която е особено важна за изпълнение за монархиите от Персийския залив, които живеят в сянката на Иран и се притесняват от износ на шиитска революция към собствената им територия (като например в Саудитска Арабия, чиито източни части са населени предимно с шиити).
Понякога авторитарни членове на Арабската лига започват да говорят с термините на движението за човешки права. Саудитска Арабия, например, е държава, която също се позовава на божественото право да управлява и, чиито сили за сигурност периодично стрелят по протестиращи. Това разбира се, не се чува извън Саудитска Арабия. Това не попречи, обаче, принц Сауд ал – Файсал, възпитаник на „Принстън“, който е външният министър на Саудитска Арабия по време на войната в Либия от 2011 да разкритикува Асад, че действията на силите за сигурност на Сирия представляват „чистка, без никакви хуманитарни съображения.“ Макар и наистина ударите на сирийската армия да са огромни по мащаб и разрушение, коментарите на принц Файсал са меко казано лицемерни.
В дискурса около войната в Либия и Сирия, идеи, думи и понятия от западното хуманитарно право постепенно се смесват с ислямистки, анти-колониални и националистически лозунги. Интересно е, че през деветдесетте години на XX век, членове на Мюсюлмански братя и други ислямски дисидентски групи са вкарвани в затвора от светските диктатори в Египет, Тунис и Сирия защото са прокламирали адаптиране на идеите за правата на човека, поддържани от светските активисти.
През 1994 година Арабската лига прие Арабската харта за правата на човека, документ, който се опитва да „подготви бъдещите поколения в арабските държави да заживеят свободни и отговорно пред живота и гражданското общество.“ Документът също така подкрепя принципа, че всички човешки права са универсални, неделими и неразривни. За съжаление този документ има неточности и неясноти съвсем нарочно – все още не е напълно признат от всички членове на Лигата. Каквито и да са били мотивите на интервенцията в Либия, тя сякаш имаше законното основание да защити цивилните от още по – голямо клане. Хуманитарните идеи бяха, както за пореден път, използвани, за да се прикрият други, но все пак режимът на Кадафи падна. Сирия не предлага подобен път, за да бъдат защитени обикновените хора. Реално погледнато всяка териториална намеса ще се ръководи и извършва от регионални правителства, а не от Европа и САЩ.
„Колкото и разговори да се водят, дискусии, дебати, няма значение, ако те не са подкрепени от населението в страната. За Либия, за Сирия – виждате колко преговори се водят в Женева, Рим, Истанбул, Тунис, Мароко…Но въпреки това, нито един от тези кръгове от преговори не получи голяма подкрепа от местните хора. Те просто няма да приемат друг да решава съдбата им в някой петзвезден хотел.“ Това ми споделя член на новосформирания племенен съвет в Либия, който цели да възстанови районите, пострадали от гражданската война в страната. Докато говори жестовете му, изражението му, всичко показва колко важна е темата за него – не само като либиец, но и като член на голяма общност в Либия.
„Отвън не разбират колко сложна структура има обществото в Либия. Ние вярваме най-вече на лидерите на общностите, на кабилите – племената – които контролират тези земи от векове. Наложеното отвън правителство няма да има успех без кабилите – както никой диктатор няма да получи власт, ако тя не му бъде дадена от племената.“
Този април се проведе поредната среща в Женева относно бъдещето на Сирия и вероятното политическо решение на кризата. Подобно на Либия, в Сирия боевете продължават в същия момент, когато се водят разговорите за помирение. Само за един ден – на 19 април - загинаха няколко десетки сирийци, след като въздушни удари сринаха пазар в северния град Маарат ан Нуман. Докато още 100 хиляди души се намират в капан в близост до затворената турска граница, излишните думи едва ли ще решат проблемите. Причината е, че трябва политическа воля, смелост и сила, за да се гарантира защитата на пострадалите хора в Сирия. А тези неща не ги виждаме до сега. В Либия ситуацията е почти идентична – дебати без консултации със силите на терен, а още по-малко консултации с местни лидери.
Станало е обичайно за Запада (пък и в нашето публично пространство) да изрази разкаяние или песимизъм относно последвалите събития в арабския свят като цяло защото не виждат своя, западен и европейски модел, да се случва в Близкия изток. Арабските демократи не се опитват да имитират западния либерализъм. Те го интерпретират, както успешно го направи Турция или Индия в началото на и средата на XX век. Със сигурност арабското пробуждане вече не е увеселителен парк за отегчени емири или телевизионен спектакъл, който вдъхновява западните зрители. Става дума за нещо много по – голямо и сериозно, с фундаментална стойност и значение за историческите процеси в арабския свят. А това, трябва да се съгласим, ще повлияе на целия свят.
„Понякога идвам рано сутрин на брега и затварям очи. Представям си родината си. Надявам се, че един ден ще я видя просперираща без диктатори, без радикали, използващи религията, за да забогатеят, а бежанците й да се върнат по домовете си.“, споделя ми Мохаммад, докато слънцето залязва над малкото градче. Гласът му изразява тъга, но когато се обръща към мен допълва: „Имам надежда, че ще стане, дори да не съм жив да го видя“.
Дотогава, обаче, бунтовете и протестите ще съществуват в тази част на планетата – „Арабската пролет“ далеч не е свършила, като тепърва се отваря глава втора на действието. Очакват се още много части от тези епопея, в която героите ще се опитват да запазят позициите си, живота си или ще загинат, заменени от нови лица.
*Имената са променени
