Психопрофил на българския бунт

Българският бунт е закърмен в началото с френетични лозунги, но доста често се превръща в едно неуспешно начинание. Как например да опишем онова опиянение, обхванало априлските мъже, жени, деца и старци през 1876 година? Как би могъл да пречупиш една огромна империя с кремъклийки и черешови топчета? Но, разбира се, въстанието носи своя огромен принос за бъдещото и така бленувано освобождение на България. В този смисъл то е повече от успешно.

Да направиш психопрофил на възрожденския бунт е лесно. Основната му опозиция е робство-свобода. Робството е равно на смърт. Свободата означава живот. Но за да бъдеш свободен, трябва да умреш. Това е и големият парадокс (че умирайки няма да можеш да живееш в свободата си), но все пак е относително просто. Защото ти умираш свободен. Свободата като състояние на духа – Ботев е специалист в тази област. Тогава бунтът си е заслужавал и е бил черно-бял. Ясен. Целенасочен А как е сега?

Днес не е време за априлци. Не е и време за мъже. Нито пък за поезия. Но е време за неистови протести. Всеки ден минаваме покрай тях, участваме в тях, слушаме за тях по радиото, гледаме ги по телевизията или пък ги псуваме, защото блокират  трафика. От оставката на правителството на Борисов през февруари 2013-та година, та чак досега (три години по-късно), България се превърна в родината на професионалните протестъри. Те маршируват страховито из софийските улици. Но дали научихме нещо от техните разходки? Очевидно не. И дали те водят до някакви големи промени? Очевидно не. А дори и да има някакви рокади, трябва да си изключително наивен, за да си мислиш,  че те, видиш ли,  са в следствие на протестите.

Интересно ми е как така се бунтуваш, без дори да познаваш ни най-малко себе си, българската национална идентичност, народопсихология и история? Иван Хаджийски и неговите томове за бита и душевността на българина отдавна са забравени.  Че вземете напишете някой цитат от Хаджийски на плакатите си бе, бунтари. Протестърите не се досещат да прочетат някоя от книгите за народопсихологията ни на проф. Марко Семов, например. Те не познават себе си и границите на собствените си възможности, но се бунтуват срещу другите (които и да са те).  Бунт да има.

Интересно ми е също така как се бунтуваш срещу статуквото и искаш да го промениш, без дори ни най-малко да го познаваш? Процесите, които протичат в милата ни родина са много комплицирани и обикновено много малко хора са посветени в тях. Но нашите родни протестъри не ги интересува. Бунт да има.

Освен това, днешните ни революционери са слепи за важното. Слепотата като състояние на духа ни, като апотеоз на нашата смелост. Защо например нямаше протест, когато българската Прокуратура спря разследването за убийството на известния наш писател Георги Марков? Той безспорно е една интересна личност в нашата история, заслужаваща внимание и уважение. А защо протестърите ни не организират един митинг в памет на един от най-известните ни и доста позабравени антикомунисти Илия Минев в деня, когато се чества неговата кончина? Все пак да лежиш над тридесет години по затворите на властта преди Промените е факт, достоен за уважение. Но всичко това няма значение. Бунт да има.

Психопрофилът на  българския бунт очертава безпомощността му. И всъщност онези, които уж се готвят да променят Историята, стават само за обекти на карикатури. Българският бунт като една пъстроцветна карикатура – това е голямата ни трагедия.