X
 
 

България е в моето сърце

Още от автора

България е в моето сърце. Обезателно. Има два възможни подхода за обяснение на неразривната връзка между мен и собствената ми родина. Единият предполага да се потопя в дискурса на относително сложни понятийни структури, изразни средства и еклектични обяснителни модели, имайки за цел да опиша релацията човек-родина. Това винаги крие опасността да попаднеш в кръга на словесната еквилибристика, и опитвайки се да изясниш нещо простичко по сложен начин, в крайна сметка да не кажеш нищо. Другият подход предполага да разгледам една многовековна екзистенциална категория, издържала перипетиите на времето, която разгадава тайната на битието. И тайната на горепосочената релация. Това е любовта.

Предпочитам втория подход. Защото любовта е навсякъде и по всяко време. Защото тя е в състояние да опрости сложността и със силата на аргументите да победи аргументите на силата. Тя е закодираната в онова сюблимно „Обичам те“, което изразява нашите най-съкровени блянове и душевни трепети. Тя не може да бъде обяснена, просто се чувства. Тя е безконечната химия между отделните частици живот във Всемира. Тя е способна да опише и близките отношения между един преждевременно остарял младеж и неговата страна. Защото България е в моето сърце.

И защото България ме гледа строго през избодените очи на Самуиловите войници. През авантюристичните си древни царски идеали. През стиховете на Ботев. България е всичко около мен. Уханието на цъфнало цвете в подножието на Стара планина. Усмивката на влюбено кокиче в селска градина. Величието на Царевец. Комитетите на Левски. Чутовният подвиг на опълченците при Шипка. Вярващият в чудеса и химери лирически човек на Вапцаров. България е в моето сърце. И това не е изблик на патриотарско словоизлияние. България е и всичко вътре в мен. Тя диша през моите ноздри. Пулсира чрез моето сърце. Плаче с моите сълзи. Целува с моите устни. Вслушва се в повея на вятъра, използвайки моите уши. Прегръща с моите ръце…

България е в моето сърце. От разстоянието на историческото време в мен са се втренчили революционери и идеологии , царе и генерали, бунтове и погроми, поети и писатели, държавници и селски люде. Батак плаче с кървави сълзи на рамото ми. Перущица също. Раковски и Бенковски веят знамето на свободата в скрития ми зимник от емоции. Яворов въздиша по своята метафизична Лора, макар че не е забравил напълно Мина. Българските войници сломяват врага с бойни викове „ура“. И ни най-малко не ме засяга, ако всичко това ви се струва банално. Защото България е в моето сърце. И нищо друго няма значение. Поне за мен.

Има два възможни подхода, които мога да използвам, за да завърша. Единият предполага да се потопя в дискурса на елементаризираната патетичност. Но това крие своите опасности. Така мога, например, да хиперболизирам собствената си емоционалност или да я минимизирам. А също така да оскотя посланията си чрез фалшив екстаз. Вторият подход предполага да ви кажа, че най-сложните неща всъщност са най-прости. Една страна, един младеж и любовта между тях – всичко, освен това би изглеждало ненужно. Защото България е в моето сърце.