Една нормална (вече) сирийска трагедия

Абдала и Сахар са женени от десет години, когато разбират, че очакват близнаци. Двойката най-накрая получава отговор на молитвите си. Винаги са искали деца, но не са имали късмет.

Близнаците са момче и момиче, които получават имената Саад и Суад – вариации на арабската дума ал-саада, която означава „щастие“.

Абдала удвоява смените си, работи повече, за да подсигурява семейството си с всичко, което е необходимо. По това време той е на 38, а Сахар на 28.

„Ще доживея ли да видя как порастват и отиват в университет? Или ще умра, преди да станете възрастни?“ Това споделя Абдала в един от разговорите, когато става дума за мечтите, семейството, работата. Въпроси, които може би всеки баща си е задавал.

Саад и Суад са само на пет годинки, когато избухва сирийската революция през 2011 година. Независимо от факта, че вярва в идеите й, Абдала решава да не се включва, усещайки че е безнадеждно да се бори срещу режима. Решава да остане встрани, за да защитава жена си и децата си.

Няколко месеца след началото на протестното движение, мирните демонстрации в града на Абдала, Маарат ан-Нуман, довеждат до военни действия. Минохвъргачки, ракети и въздушни нападения удрят цивилни райони, когато Абдала решава да изведе семейството си и да избягат.

За малко повече от една година, семейството на Абдала се превръща в част от стотиците хиляди вътрешноразселени, бягащи сирийци, които губят домовете си заради водените сражения. От село в село, през различни градове, семейството на Адала живее предимно в палатки и под заслони. Появява се още един проблем - постепенно изпадат в бедност, тъй като нямат доходи.

Когато ситуацията става малко по-спокойна, много от жителите на Маарат ан-Нуман решават да се завърнат по домовете си и семейството на Абдала е сред тях. Откриват, че къщата им е претърпяла незначителни щети и Абдала започва да я поправя сам. Семейството засажда зеленчуци в градината, а Абдала подновява работата си. Малко по малко финансовото им положение започва да се подобрява.

Но атаките срещу Маарат ан-Нуман не спират напълно.

На всеки няколко дни правителствени хеликоптери и самолети нанасят въздушни удари по бунтовнически позиции и подкрепящите ги жилищни райони. Използвани са варелни бомби – евтини и ефикасни, тези бомби са пълни със стъкла, пирони, взривна смес, дори цимент. При взрив, имат разрушителен ефект.

В началото Абдала и семейството му се втурват да се скрият в пещера по време на атаките. Но след като виждат, че дните минават, а атаките не спират, разбират, че никога няма да успеят да избягат от положението, в което се намират и постепенно спират да напускат дома си в търсене на подслон. 

На 15 април 2014 Абдала се събужда рано сутринта, за да отиде на работа. Децата му все още спят и не иска да ги буди, затова просто поглежда към тях преди да отида на работа.

Малко по-късно през деня военен самолет прелита над квартала на Абдала и изстрелва ракета, която предизвиква разрушение сред околните къщи. Когато Абдала се прибира, открива, че неговото жилище е сринато до основи. От къщата, която е строил сам, е останала само купчина камъни.

Седи пред останките в шок. Наоколо няма признаци, че някой е останал жив. Изтичва до подслона, където се е крило младото семейство при нападения, с надеждата да открие жена си и децата си. Продължава да не приема станалото, докато съседите не му разказват. Децата му са загинали на място, а съпругата му – отведена в критично състояние – починала в болницата.

Когато се възстановява от шока, Абдала решава да се включи във въоръжената опозиция срещу сирийското правителство, което той обвинява за смъртта на семейството си. Две години по-късно, през май 2016, съседите на Абдала знаят само, че той участва в сражения срещу сирийската армия и прилежащите й милиции, желайки единствено да загине в битка за отмъщение.

Историята на Абдала и семейството му може би звучи като филмова. Щеше да е такава, ако не беше истинска. Трагедията, която преживяват стотици хиляди цивилни в опустошените от военни действия райони на Сирия, често остава неразказана. До днес, най-често сирийците се присъединяват към опозиционни, а по-късно и към новопоявилите се радикални фракции, заради желанието да отмъстят за свои роднини и приятели.

Не са искали да участват във войната, но войната достига до домовете им без да пита. Ракетите не правят разлика между лоялисти и опозиционери, когато падат върху къщи и блокове.

В друг град, в северните части на Сирия, един баща погребва двамата си синове – върху единият ковчег е сложено правителственото знаме, а върху другия – опозиционният флаг. Синовете му са се сражавали на противоположни страни. Снимката с потъналото в скръб лице на този баща обиколиха интернет, но за политиците, преговарящи за пореден път в Женева относно бъдещето на Сирия, това лице едва ли означава нещо повече от тъжна снимка, разпространена в социалните мрежи.