X
 
 

Бежанците, които пресичаха Средиземно море в лодки, за да намерят убежище в Близкия изток

Още от автора

Средиземно море е пресичано от бежанци, бягащи от ужасяваща война. В нея загиват милиони, цели градове са унищожени, а сраженията продължават с пълна сила. Десетки хиляди бежанци напускат домовете си в търсене на спокойствие и сигурност. Решават да преминат морето, колкото и опасно да е това начинание. Достигайки брега, те са настанявани в бежански лагери, които често не предлагат кой знае какви условия за живот. Новинарски екипи пътуват през целия този път, за да отразят бягството на всички тези хора, техните съдби и лични драми. Във вестниците се появяват все повече снимки на лагери, жени с деца, млади и възрастни мъже, озовали се в една чужда земя в опит да оцелеят.

Това описание на бягащи от конфликт семейства днес предизвиква асоциации със съдбата на сирийските бежанци. Преди 70 години бежанци решават да преминат Средиземно море по същите пътища, които ползват днес сирийци, иракчани и афганистанци с тази разлика, че пътят на бежанците е бил в обратната посока - от Европа към Близкия изток. Днес малко хора знаят за съдбата на тези стотици хиляди бягащи от войната хора, но историята им може да ни предаде добър урок.

В разгара на Втората световна война европейци са настанявани в лагери в Сирия, Египет и Палестина, организирани от  Администрацията за взаимопомощ в Близкия изток (MERRA). По това време организацията е подпомагана от взаимните усилия на няколко правителства, за да могат бягащите от войната хора да намерят убежище в съседни на Европа територии. Архивите не са запазени напълно, но през март 1944 служители от Международната миграционна служба издават доклади за тези бежански лагери в опит да подобрят условията на живот в тях, наподобяващи онези, с които се сблъскват бежанците от Сирия днес в Европа. През 1940-те, в лагерите в Близкия изток положението е различно – бежанците са главно от България, Хърватия, Гърция, Турция, Югославия, макар да е имало и немалко жители на западноевропейски държави.

Лагерите, подобно на днешните, са изисквали регистрация, с която всеки бежанец получава номер. В специално досие се записват уменията, които притежава всеки един в лагера, откъде идва, кога е заминал от Европа и други данни. Някои от бежанците – като гърците – пристигат в лагера в сирийския град Алепо от Додеканезите през 1944 година и са получавали медицинска помощ. Но в повечето лагери не е имало никаква друга медицинска помощ освен палатки, в които медицински сестри дават основни лекарства без да имат възможност за лечение. На бежанците се е предоставяла възможност, макар и ограничена, да упражняват занаят в рамките на лагера, както и да закупуват консумативи от близките селища.

Но не всички бежанци от Европа успяват лесно да достигнат до лагерите в Близкия изток. Съдбата на стотици хиляди поляци виси на косъм.

Стотици хиляди поляци са депортирани в различни части на СССР след нахлуването на Германия в Полша през 1939, включително „социално опасни“ поляци, натоварени на влакове и изпратени в трудови лагери в Казахстан и Сибир. Хиляди измират от глад, изтощение, болести. Когато Германия се отмята от пакта за ненападение и нахлува в СССР, руснаците застават на страната на Съюзниците. Подписано е споразумение да се възстанови полската държава и да се образува полска армия в рамките на съветския щаб. Полските затворници получават избор – да се присъединят към новата военна структура или да останат на сегашното си положение. Полските военни части на Изток действат между 1941-1942. Новата армия трябва да бъде използвана за подсигуряване на коридора към Иран, който в този момент е под съветско-британска окупация. След 1942 обаче, армията – съставена от доброволци и техните цивилни семейства, оцелели след престоя в лагерите - трябва да се евакуира от СССР през Иран към Палестина по силата на споразумение между британците и поляците. СССР решава да позволи поляците да напуснат съветската територия. За хиляди хора, Иран представлява надежда за убежище и спасение.

Иранският фотограф Голам Абдул-Рахими пише, че полските бежанци са в „лоша форма, болни и в дрипи“. Приятел на Абдул-Рахими прави ковчези за онези, които не успяват да преживят прехода до Техеран. По данни на фотографа, всеки ден са умирали по близо 50 души.

Преминаването на Каспийско море в претъпкани лодки е предизвикателство за 116 000 поляци, търсещи убежище в Иран. Те първоначално пристигат в град Бандар-е Пахлеви (днешният Бандар-е Анзали), където получават дажби храна и са поставяни под карантина – мнозина са били болни от тиф, малария и болести, свързани с недохранване. В Пахлеви се намира и едно от първите гробища на полски бежанци в Иран. Онези, които оцеляват, са транспортирани до Техеран, където сгради на училища и културни институции са превръщани в бежански лагери. В своите записки, полякинята Кристина Скварко, която е бежанка по това време, описва как местните иранци са носили всякакви храни в лагерите, а от преминаващи автобуси хора са подавали „ядки, стафиди, грозде и сочни нарове през отворените прозорци“ на преминаващата колона от бежанци. Подобно на бежанците в Халеб, и в Техеран на мигрантите им е позволявано да работят. Полските камериерки са били търсени от дамите от техеранския елит, които са искали да научат повече за европейския начин на живот и особено гримовете и модата.

Много поляци заминават за Иран и остават там до края на Втората световна война. Някои остават в Техеран, където се установяват за цял живот и техните фамилии живеят там до днес.

Това е накратко историята на бежанците от Европа, които преди 70 години прекосяват Средиземно море, бягайки от сраженията на Втората световна война. Близкия изток представлявал едно от малкото сигурни за тях места, което се намирало и на сравнително близко разстояние.

Подобно на днешните бежанци от Сирия, достигналите бреговете на Близкия изток европейски бежанци също търсят начини да продължат живота си. За последните 5 години, над пет милиона сирийци потърсиха убежище извън страната си, бягайки от войната там. Често ни се казва, че историята ни учи да не повтаряме грешки. Понякога, обаче, историята ни учи на добри примери за солидарност, които можем да прилагаме и днес.