X
 
 

Алеко на бул. "Витоша" (Разказ)

Още от автора

Слънцето едва догаряше и се готвеше да залезе. Идваше нощта. Един облак, пропуснал през себе си последните слънчеви лъчи, беше образувал формата на роза. Множеството крачеше по булевард  „Витоша“ без цел и без посока. В далечината  пройдоха псуваше поскъпналите билети за градския транспорт. От близкото кафене се чуваха вечерните новини, пуснати на една огромна плазма. В тях се говореше само за някакви си простреляни очи – но това бе нормално в държавата на слепците. Сценарист късаше снимка в телевизионно студио.

В този миг Алеко се спря пред паметника си и се взря в него. Той бе направен по-дребен, отколкото всъщност е. Но това бе нормално. Тук дребнавостта беше на почит, а стърченето – не.

Докато се взираше в това произведение на изкуството, от един близък бар изскочи млади огромен господин, който се запъти към Алеко. Той бе известен по заведенията на целия булевард, защото всеки ден от няколко години насам пиеше традиционното си следработно питие в тях. Сменяше ги в определен ред и всички вече го познаваха. Никой обаче не знаеше с какво се занимава. Но се носеха слухове, че бил търговец на розово масло, който разпространявал стоката си по цяла Европа. Също така участвал активно в организирането на избори за народни представители, издавал революционен вестник и членувал в най-различни конспиративни организации.

След като се приближи до Алеко, младият господин изведнъж извади пистолет и го простреля с няколко куршума. След което побягна в неизвестна посока. Хората наоколо изпаднаха в шок и направиха същото. Един мъж, решил да остане на място и запазил относително хладнокръвие, се приближи към простреляния и хвана китката му с надеждата да усети пулс. Алеко все още беше жив. Мъжът извика веднага линейка.

-Как се казвате? – попитаха го от „Бърза помощ“.

-Иваница Граматиков –отговори той. Моля ви, побързайте, човекът умира, много е зле.

Отрядите за бързо реагиране в сферата на родното ни здравеопазване пристигнаха след едва двадесетминутно забавяне. Но вече беше късно – Алеко бе мъртъв.

На следващия ден всичко си беше същото. Само нощта все още беше далече. Един облак, пропуснал през себе си кехлибарените слънчеви лъчи, беше образувал формата на роза. Недалече от местопрестъплението  пройдоха псуваше поскъпналите билети за градския транспорт.  Сценарист късаше снимка в телевизионно студио. От близкото  кафене  се чуваха обедните новини, пуснати на една огромна плазма. В тях се говореше само за някакви си простреляни очи – но това бе нормално в държавата на слепците.

Нищо обаче не бе казано за смъртта на Алеко.