За Надя Тодорова, символите и поколенията

Напусна ни голямата българска актриса Надя Тодорова. Тя ще остане завинаги в сърцата  ни. „Вземи ме, лодкарьо, на своята ладия лека.“ Колко различно ми звучи сега тази нейна реплика от неповторимия и незабравим български филм „Дами канят“. Сякаш самият Господ преди няколко дни се превърна в лодкаря, а въпросната ладия отнесе дамата във вечността. За да може оттам мадам Тодорова да продължи да играе своята роля под режисурата на Бог в един филм, който никога не свършва. В един филм, който ще бъде запомнен.

Покрай нейната смърт се замислих за времената преди Промените, в които са прекарали младежките си години хората от поколението на моите родители.  Времена на оскотяло безвремие, понесени от въртопа на непостижимите и лъжовни идеали. Времена, удавени в потоци от кръв, несбъднати мечти и разрушени съдби. Времена, в които часовниците са работели твърде бавно.  Но тогава е имало хора –  интелектуалци, поети и писатели, музикални изпълнители, артисти, актьори -  които са били обществен коректив, които са били символи на една епоха. Същите те са успявали малко по малко да отварят  вратите на свободата в един опорочен храм, в който робството се е радвало на безбрежна свободия. Да внасят смисъл в едно лежащо на безсмислие ежедневие. Да претворяват народното битие в дейността си и така да докосват обикновения човек.  От Тодор Колев и заветната му битка с бирника в „Господин за един ден“ до песента „Аз съм просто човек“ на „Щурците“. От невъобразимата игра на Иван Иванов във „Всичко е любов“ до „Люти чушки“ на Радой Ралин. От смелостта на Парцалев, Господинов и Анастасов в „Тримата от запаса“ до „Детелини“ на Лили Иванова. Изброяването може да продължи вечно.

Моето поколение е объркано. Ние живеем в света на образната демокрация. Тази, която посредством определена образност, култивирана от фабриките за манипулиране на общественото мнение (прочети статията ми „Фабрикуване на общественото мнение“) монополизира истината по всеки по-важен обществен казус във всяка една сфера и насища социалния живот с определени послания, целящи да ни накарат да мислим по определен начин. Ние сме разкрачени между руините на един насилствен режим и онзи бълвоч, който определени хора нарекоха „Преход“ и собственоръчно приватизираха. И в това повтарящо се безвремие, само че облечено в други параметри, закони и словесност, моето поколение е все по-близо до това да изгуби идентичността си, ако все още не го е направило. Не ни трябват фалшиви идоли, трябват ни истински символи.

Не че сега ги няма, дори напротив.  Сетете се само за някоя постановка на Александър Морфов в „Народния театър“, за драма на Стефан Цанев, за представление на Камен Донев или Мариус Куркински, за песен на Хилда Казасян или Любо Киров, за стихотворение на Ивайло Балабанов, Добромир Банев и прочие. Аз поне се сещам за тях. Въпросът е не неналичието на символи, а отношението ни към тях. Познаваме ли ги ние, днешните младежи, способни ли сме да ги разберем и оценим? Как се отнасяме към миналото и негово наследство, към такива хора като Надя Тодорова? Знае ли, например, новата генерация нещо за „Нова геренация“? Все въпроси, чакащи своя отговор. Когато хората от поколението на моите родители са били младежи, преди Промените, те са могли да оценят свободата, защото са я нямали. Сега ние, младите, не можем да я разберем правилно. И живеем в някаква свободия, освободени, но не и свободни. Гледащи, но невиждащи. Успешни, но безчувствени. Прав е Стефан Цанев като казва, че навремето поетите са имали какво да преодоляват и това ги е правило креативни и истински – за разлика от сега.

Основният въпрос, който ме гнети е, какво ще остави моето поколение след себе си. Дали след време Бог ще ни вземе в своята „ладия лека“, за да ни отведе към вечността или няма да сме достойни за нея? Дали ще изградим своя собствена идентичност? Дали ще осмислим свободата? Историята ще ни оцени след време. Да се надяваме, че ще го направи обективно. Че ще разкаже за „простата човешка драма“, както е казал поетът. За нашата драма и нашия живот.