X
 
 

Brexit - 5-те фази на скръбта

Още от автора

Петте фази на скърбенето са следните – отричане, гняв, преговаряне, депресия, приемане. След Брексит, и ЕС и Острова преминават през тях с главоломна скорост, с известно боксуване на втората.

В началото всички си мислехме, че няма да стане. Но какво ме притесни  - емоционалността на народа по проблема и поведението, което сочеше психология по-близка до тази на тълпата, отколкото на индивида. Фараж се прояви като виртуозен диригент на човешките чувства и инстинкти на едно общество, което действително страда, независимо дали ние от далечната си гледна точка оправдаваме това страдание или не. Въпросът, на който най-много желаем да отговорим сега e:
Какво следва?

Ужасният отговор е, че не може да знаем. А съвременният гражданин се плаши от хаоса на неизвестното точно толкова, колкото и първобитният човек. В момента огромна част от континентална Европа се бори с гнева си към гордия островен народ, който ефективно им показа един среден, много, много тлъст. Митовете и легендите за предстоящите събития за Великобритания за захранвани главно от именно този реактивен гняв, който рано или късно ще премине. Междувременно теориите за бъдещето се нароиха със следните превалентни варианти:

1) Великобритания изпада в известна изолация и е обложена с тарифи за търговия, границите й подлежат на визов режим, всички изпадаме в състояние на зле-прикрита омраза. Това е вариант,, който не е особено удобен на никого.

Обаче, изглежда, че заплахата и тук може да не се окаже празна, както самият Брекзит беше погрешно разтълкуван. Рискът други държави да последват примера на острова, ако той не бъде наказан, е съвсем реален. Ако напускането на ЕС няма реални последствия, защо всяка членка да не блъфира, най-малкото за договаряне на по-добри условия на членство? И този компромис бе направен за острова под формата на по-ниска вноска и други. Меркел вече изрази именно тази позиция – че няма нужда от 'наказания' за напускащата членка. Всякакво тежко облагане и изолиране на държавата, която да влоши жизненият й стандарт всъщност ще подхрани дори повече настроенията на сепаратизъм от Европа и национализъм. UKIP ще намерят нови абсурдни причини да набират последователи и да подклаждат омраза.

2) Шотландия и Ирландия се разграничават от Обединеното Кралство и то вече всъщност никак не е обединено. Започват се паралелни процедури по напускане на Англия и Уелс и приемане на Шотландия.

Това не ми се струва особено вероятно, защото ако северната част на страната показа нещо, то е, че няма чак толкова остри зъби. Те са значително зависими от останалата част на държавата за субсидии и бизнес, а да станеш член на ЕС не става от днес за утре. Възможно е техните политици да показват силна позиция ЗА нов референдум за независимост, която е съобразена с народното желание повече, отколкото с действително възможното. Но това, което е почти сигурно, е, че опитите за отцепничество на съставните части на Обединеното Кралство ще бъдат приети зле и допълнително ще затруднят договарянето на каквито и да е условия за излизане от ЕС.

3) Реално напускане няма да бъде позволено, тарифи няма да бъдат наложени, Великобритания няма да се разпадне, няма да напусне икономическата общност и няма да затегне граничния си режим.

С други думи, Брексит ще разочарова и тези, които го подкрепяха и тези, които искаха да останат. За какво беше всичкият шум тогава, освен глобалистите да се разочароват, а расистите да добият празна самоувереност? Ако нещо може да се потвърди от цялото преживяване, то е колко опасен може да е един референдум, не просто политически, а за самото общество. В момента „Обединеното“  на Кралството влиза в масивни кавички, защото обществото е почти идеално разполовено на два много силно убедени фланга готови да се борят за това, в което вярват. Дори мечтанията на хората във фаза „отричане“ да се сбъднат, и  нищо да не се промени като отношения между ЕС и Острова, пак ще видим мощно разделение на народа на острова и прояви на расизъм. Кутията с бесовете беше отворена. Духът излезе от бутилката. Дайте каквато искате метафора, но почти половината народ отказва да приема скъсването на съюза, другата половина активно и агресивно иска да си излезе и да си бъдат заедно „бели хора“  и да си върнат своята независимост. Не искат регулация на храните, нито забрана на опасни сделки за закупуване на телекомите си.

Всички ние трябва да спрем да сънуваме, че Великобритания все още може да остане в обединена Европа, или че ще се редуцират някакви си без последствия за нас в държава от третия свят.

Настроенията и в ЕС и на Острова успяха само да се объркат през последните пет дена, през които външните министри на европейските държави апелираха за бързо напускане, докато танте Меркел, в типичния си вече мек стил обяви точно обратното. Досегашните й изказвания сочат, че и тя е на мнението, че Обединеното Кралство е „too big to fail” , т.е. четете твърде голямо, за да си позволим ние то да пострада сериозно икономически. Европейските банки и борси видяха по-големи загуби от английските непосредствено след излизането. Паундът наистина стига рекордно ниска стойност, но само временно, индексът Дау падна и Острова загуби блестящият си, но абсолютно безсмислен кредитен рейтинг (да, за мен тези рейтинги са по-полезни пренебрегнати), но какъв е крайният резултат – йената се радва на скок. Пазарните интереси се местят много по на изток, отколкото би ни се искало.

Може би Меркел ще постигне умерен и бавен изход за Великобритания, без особени промени в отношенията на държавите, но ще трябват много опасни компромиси и обещания, а пречки със сигурност ще има. Най-важният пункт, поне за мен, си остава нуждата от реформа на самите структури на ЕС – валидната причина за напускането на британците, но сякаш от подобни дискусии никой не се интересува. Фокусът на целият свят е напускането. Разхвърлят се бомби-димки, обещания, заплахи и спекулации – как никой не знае какво всъщност да направи. Как да се стартира article 50 е повече от ясно процедурно. Великобритания не ползва единната валута, не е привървано към полата на МВФ, пречките пред нейното напускане са много по-малко, отколкото в обичайния случай – чисто процедурно. Реалната пречка си остава само една – договарянето на отношенията след излизането от ЕС. Изключително важно е условията да устройват и двете страни, което при сегашните обтегнати обстоятелства на наранени чувства и демонстративна гордост не е много вероятно. Фараж, лидер на UKIP и горд дългогодишен член на европарламента продължава да се държи сякаш целенасочено иска да пресече всякакъв разумен диалог. Случаеност? Съвсем не. Защо, споменах още в началото. Борбата със „злата Европа“ успешно изхрани партията му до сегашното й състояние.

Моят съвет е – не се поддавайте нито на гнева си, нито на спекулациите, нито на тоновете дезинформация, която продължава да се лее от всеки екран, бил той на компютър или телевизор. Британското общество не се е оказало изведнъж съставено от олигофрени. Референдумите си остават спорно средство и са донесли и позитиви и негативи в историята. Не само старци (и) расисти са гласували LEAVE (макар, че  по всички личи да е имало много расисти), причините им са поне от части основателни и ние всички трябва да си помислим какво се случва и защо – трезво и без наранено его. Кутията с бесовете е отворена. В най-лошия момент за Европа. Но нали уж било така – най-тъмно и студено е преди изгрева.