X
 
 

От „Да мрат тия араби!“ до „Вижте какво направиха тия американци!“

Още от автора

Войната в Ирак дойде тихо една вечер. Бях на 16. Помня часа – 21:00. Тогава започнаха извънредните новини, показващи кадри на живо от бомбардировките над Багдад. Един репортер ентусиазирано обясняваше как след първите залпове ще пристигнат бомбардировачите, чиито удари трябваше да сринат защитата на иракската армия. Всички бяхме в хола, баща ми само поклати глава. Пълно мълчание. Не разбирах целия смисъл на тогавашните събития, но знаех, че се случва нещо важно.

На другия ден цялата улица говореше за американските удари. На пазара, пред павилиона за вестници, на спирката на трамвая. Спомням си, че отнякъде една възрастна жена разпалено да казва „Да мрат тия араби!“, а до нея друг кимаше одобрително, добавяйки само „Абе не ме кефи Буш, ама тия ще ни изтребят всички“.

През 2003 година, водената от САЩ коалиция свали дългогодишния президент на Ирак Саддам Хюсеин и неговия режим. Две години по-рано, в Афганистан бяха свалени талибаните. САЩ и съюзниците им бяха разярени чудовища, помитащи всичко по пътя си, след като атаките от 11 септември 2001 не удариха само Америка, но също и чувството за безопасност. След 2001 никой повече не се чувстваше сигурен. По това време започна и „войната срещу терора“, която Буш прокламираше във всичките си изказвания. Тази война, продължила над десетилетие, донесе стотици хиляди жертви, а според излязъл през 2015 година доклад броят им достига 2 милиона души, загинали пряко или косвено на военните действия. Всъщност, войните в Ирак и Афганистан се проточиха толкова, че децата родени през 2001 израснаха под сянката на две неща – родените в Близкия изток са виждали предимно война и тероризъм през първите си 10 години, а родените на Запад растяха в атмосферата на страх от „онези“ и опасността на един сриващ се свят.

Войната в Ирак беше главна тема и сред приятелите и семейството ни в Сирия. Малко по-късно, когато уж беше обявен краят на войната за свалянето на Саддам Хюсеин, дебатите продължаваха в Дамаск поради фактът, че няколко години по-късно Ирак представляваше рай за джихадисти - разбита държава с нестабилни институции и най-вече опасност за Сирия по две причини –  от една страна войната да не се прелее, а от друга страна мнозина вярваха, че американците щяха да ударят Дамаск.

Тогава, някъде към 2009 година, за първи път чух ясно казано, че сирийци са пътували до Ирак, за да се бият срещу американските сили. Момчета, доброволци, се събираха в големите градове и най-вече столицата, за да пътуват за Ирак и да се включат в съпротивата срещу западните сили и тогавашното правителство на Нури ал Малики, подкрепено от Иран и САЩ. За мен тогава тази история изглеждаше лишена от смисъл – Башар Асад беше светски президент, неговото правителство също. Не можех да помисля, че могат да бъдат подкрепени крайни групи от правителството, което подкрепях. Помня, че дори спорех много ожесточено по тази тема и твърдя вярвах в правотата си. Все пак бях активен в Сирийския студентски съюз – организация за сирийски студенти в чужбина, която беше директно подкрепена от партията Баас – а също и президентът беше промотиран като реформатор и открит човек.

Попитах приятели. Научих, че мнозина се отправяха към провинция Дейр ез Зор и град Букамал на границата между Сирия и Ирак, откъдето се включваха в съпротивата. За никого не беше тайна, макар да не се говореше открито. Тогава тези опозиционни сили бяха предимно бивши иракски военни, водещи партизанска война с американските сили особено в Мосул и Фалуджа, но също така имаше и засилващо се присъствие на радикални групи, част от които бяха организирани също от бившите членове на Баас. Тогава за първи път се заговори особено за Ал Кайда в Ирак. Днес групировката се казва „Ислямска държава“ (ИД), а Мосул и Фалуджа са нейни бастиони.

През септември 2009 година бившият вече иракски премиер Нури ал Малики заяви, че повечето терористи в Ирак идвали от Сирия. Малики беше популист и негодник, но рядко правеше празни изявления. Помня, че в блога си бях реагирал остро, че това е измислица на Малики и неговото правителство, повтаряйки думите на сирийския президент, че обвинението е „неморално“. Две години по-късно, в първите месеци на сирийския бунт през 2011 година, Асад издаде амнистия, която пусна на свобода джихадисти, най-вече от затвора в град Сидная. Сред тях бяха Амр ал Абси, известен като „главен вербовчик на европейски джихадисти за ИД“, Хасан Абуд и Захран Алюш, основали едни от най-силните и крайни групи в сирийската гражданска война – Джейш ал Ислям и Ахрар ал Шам. По същото време беше освободен и Абу Халед ал Сури, известен като „Куриера на Бин Ладен“ и един от най-издирваните джихадисти. Американците предават Ал Сури на сирийските власти през 2005 година. Днес и четиримата са мъртви – но по-интересният въпрос е какво се случи между 2009 и 2011 година? Спря ли правителството на Асад да вижда радикалите като полезен инструмент?

Дебатите около доклада за войната в Ирак, който излезе наскоро във Великобритания, показват интересни неща. До голяма степен те пренебрегват циничната игра на Дамаск и изглежда уроците от Ирак са научени погрешно. Много от онези, които надигнаха глас след публикуването на доклада са виновни за повтарянето на същите грешки, довели до ужаса, пред който е изправен Ирак днес.

Режимът на Асад искаше Ирак да се превърне в ад. В блато, от което американците и съюзниците им да не могат да излязат с години. Достатъчно заети, за да не обръщат внимание на Дамаск. Още тогава, през 2009, се обсъждаше в сирийската общност, че САЩ трябва да помислят добре преди да се намесят в Сирия. Реално, с помощта на джихадистите преходът след Саддам се превърна в кошмар. През годините след 2003 година участващите в групировките бивши офицери, включително в „Ислямска държава“, предизвикаха вълна от нестабилност. Те заявиха ясно, че без участието им Багдад няма да е спокоен. Скоро британците и американците разбраха по трудния начин, че разпускането на иракската армия и подготвените й офицери с голям боен опит, е може би най-сериозната грешка, която допуснаха в Ирак.

През 2011 година властите в Дамаск пуснаха джихадисти от затворите. Това не е конспиративна теория, а потвърдени факти. Още в първата си реч след началото на бунта в страната, Асад заяви, че Сирия ще се превърне в Афганистан. Именно тогава се появиха графити в Дамаск, на които войници бяха написали: „Или ще е Асад, или ще изгорим страната!“. Това и стана година по-късно, когато избухнаха сблъсъци и мирните ежедневни протести преминаха във въоръжен бунт. Тогава се появиха и първите радикални групи – две от тях създадени от Хасан Абуд и Захран Алюш, пуснати от затвора през 2011 година. Първото нещо, което извършиха Нусра и съюзниците им в Северна Сирия, е да нападнат активистите в град Атареб.  

Джихадистите са добра сделка, която показва резултат и работи. Днес САЩ търси формула за сътрудничество срещу екстремистите, съвместно с Русия в Сирия. Цикълът е затворен. Вашингтон още веднъж потърси непряко сътрудничеството на Дамаск, за да се справи с новите реалности. Първият път беше след войната в Ирак през 2003 година.

Междувременно, днес по улиците се чуват разтревожени гласове. „Ей, разбиха държавите тия американци“. Вече е забравено, че през 2003 се викаше „Да мрат тези араби!“ Докладът за войната в Ирак пропусна да спомене ролята на съседни държави, които се заиграваха с чужди правителства в името на интересите си. Червените линии са за публиката. Асад не беше пипнат нито при използването на химическо оръжие, нито след докладите за над 11 000 убити при мъчения сирийци. Той е разглеждан като нужен и знае добре, че политиката му успя. Днес никой не се сеща за сирийската политика за вкарване на джихадисти в Ирак, нито за протестите през 2011, нито за изгнилите институции или масовите убийства. Бунтът също беше отровен, изяден отвътре. Днес опорните точки са други и отново се води „война срещу терора“, но списъкът с играчите е допълнен.