X
 
 

Миниатюрните натури и проваленото политическо говорене

Още от автора

Понякога в голямата История тихомълком се прокрадват миниатюрни натури. Те обикновено пребивават за кратко в нея. Често са в осакатени отношения със собствените си думи, не осъзнават нито тяхната силна, нито тяхното значение. Въпросните миниатюрни натури у нас са най-вече представителите на проваленото политическо говорене.

Ако Европейският съюз се разпадне, ще има война – това прогнозира един от тях.

Война между кого и при какви условия не е ясно. Макар че всички ние се досещаме. Трябва да се воюва. Навсякъде и при всякакви обстоятелства – враг винаги ще се намери. И накрая – горко на победените, Vae victis.

Инстинктите на публиката обаче са достатъчно обострени, за да знае тя каква война, за какво и от кого в действителност се води на територията на страната ни. И за да може да разбере, че няма конспиративни теории, а има конспиративни практики. И че случайността е само другото наименование на закономерността.

Същият предсавител на проваленото политическо говорене преди няколко месеца приписа на Васил Левски от трибуната на Народното събрание фразата „Който ни освободи, той ще ни пороби.“ Подобно нещо Левски никога не е изричал. В социалните мрежи и интернет пространството като цяло от няколко години гравитират варианти на предсмъртното писмо на Апостола, но такова и до ден днешен не е намерено, не присъства в документалното наследство на големия българин, съответно го няма в нито един документален сборник или научно изследване – историците могат да го потвърдят. Но това значи да обругаваш Историята – пускаш тук-там по някоя мистификация и вече си готов да редактираш Левски. Да оплюнчиш онова, което има статута на светиня.

Ние обикновено помним подобни словоизлияния за малко, после ги забравяме. А миниатюрните натури продължават да се гаврят с нас. И явно съвсем закономерно.

И други се провалиха в отношенията си с думите. Например жената, която, встъпвайки в длъжността министър на правосъдието в края на миналата година заяви: „Всички са недоволни от съдебната система – и магистратите, и бизнеса.“ Народът пак беше забравен – може би защото е доволен от системата.

А какво да кажем за жената с червено минало, която сега е министър на образованието? В едно интервю преди време тя казва за Александър Малинов: „По негово време се е случило Съединението на България.“ Това е. Не познаваш историята, променяш я и си готов да  съединяваш народа, защото знаеш, че „Съединението прави силата“. Българският политически живот винаги ще бъде предмет на окарикатуряване – няма как да е иначе.

„Знаеме старата история за хан Крум, пръчките и синовете му.“ – това пък е друго историческо откритие на гореспоменатия персонаж. Крум, Кардам, Кубрат – все тая. Клетото ни българско образование – какво ли го очаква с такива хора?

Още много примери могат да бъдат дадени. България е голямата страна на миниатюрните натури, на политическите сектанти. Хора, които, освен че са апотеоз на проваленото политическо говорене,  се опитват като бездомни песове да се подслонят в колибата на Историята, плезейки езичета пред техните стопани и от време на време  получавайки по някое клето кокалче от тях.