X
 
 

Ключът от оковите на Европа не е у Ердоган, а в сърцето на всеки европеец (Коментар)

Още от автора

През последните няколко дни сме свидетели как европейските лидери избягват да укорят авторитарните действия на турския президент Реждеп Ердоган и приближените му след осуетения опит за военен преврат, така както например постъпиха с тези на руския преизидент Владимир Путин - когато преди две години той си позволи да анексира Кримския полуостров в Украйна.

И САЩ, и лидерите на Европейския съюз (ЕС) – в това число и българският министър-председател – заявиха подкрепа към демократично избраното правителство на Партията на справедливостта часове след като бе оповестено, че в Турция е направен опит за преврат. Единствено от страна на германското правителство и от върховния представител на ЕС по въпросите на външните работи и политиката на сигурност Федерика Могерини бе отправено ясно предупреждение, че присъединителните процеси на Турция към ЕС, по които и без това от години няма никакво развитие, може да бъдат окончателно спрени, в случай че в страната бъдат върнати неприлаганите от 1984 г. и формално отменени през 2004 г. смъртни присъди. Държавният секретар Джон Кери пък заяви, че хипотетичното връщане на смъртното наказание в Турция може да означава и изхвърляне на страната от НАТО.

Напълно естествено е да ни възмущава липсата на принципна позиция от страна на европейските лидери, когато до границата на Европейския съюз се случват събития, каквито вероятно не са се състояли на континента от поне половин век, а в Турция от поне 30 години. Особено сега, когато близо седмица след опита за преврат край Босфора, сме свидетели на същинския преврат: как една власт тъпче по всякакви способи своята интелигенция, уволнява държавни служители и за по-малко от две денонощия арестува близо 9000 души. Това със сигурност намирисва на диктатура. Извършва се всичко, което е нужно, за да си направим извода, че именно към това се стреми турската властта и вероятно това е била целта на неуспелия преврат.

На фона на тези укори, мисля си как бих постъпил аз, ако бях на мястото на европейските лидери. Все пак и те са хора, и аз съм човек. И може би също бих предпочел да замълча в случая.

Хората имаме свойството да си мислим, че всичко в международните отношения се решава така лесно, както например на събрание на етажната собственост решаваме дали да си направим ремонт на покрива. Ако не го направим – той ще протече. Но в момента нямаме финансова възможност, така че предпочитаме да го направим когато бедата се случи - въпреки че съседката Модева, която живее на последния етаж и скоро си е направила ремонт, може да се разсърди и да не ни поздравява известно време. Но в международните отношения – където субектите са над 200 държави, във всяка от които пък има поне по още няколко локални, но важни субекта – често не можем да се справим така лесно и категорично, както например с ремонта на покрива.

Гръмките статуси в социалните мрежи, призоваващи Европа да държи на ценностите и принципите си, макар и да са напълно резонни - на практика нищо не казват и не помагат. Нещата не може да бъдат винаги черни и бели. А понякога се стига и до ситуации, в които изобщо не можем да се справим, и в такива, в които никой не е виновен, а просто обстоятелствата са били такива.

Ако наистина искаме европейските лидери да се ръководят от либералните принципи и ценности, това трябва да направим и ние – гражданите. Ако искаме ЕС да се освободи от оковите, в които я държи неконтролируемият и своеволен Ердоган, европейските граждани трябва да сме готови и политически, и обществено да поемем отговорност. А това със сигурност означава две неща.

Първото е да се съобразим с международното право по отношение на търсещите убежище и бежанците и да сме готови да поемем отговорност за милионите от тях, които в момента се намират на територията на Република Турция. А това може да означава дори и да ги приемем.

Югоизточната ни съседка е подписала Женевската конвенция с допълнително условие – че ще дава убежище на бежанци само от територията на континентална Европа. В случая Турция е страната, която прави компромис и влиза в положение на ЕС, приемайки чужденци от Близкия изток.

Ако евентуалната негативна реакция от страна на европейските лидери разсърди импулсивния Ердоган толкова много, че в един миг реши да изгони търсещи убежище в страните им на произход - където животът и свободата им са застрашени – тогава дали ще сме готови тяхната съдба да тежи на нашата съвест?

Ако преценим, че не искаме да излагаме животите на милиони души на опасност – съгласно нашите принципи и ценности - тогава дали ще бъдем склонни да се съгласим със създаването на легални пътища за бежанците от Турция към Европа - каквито към момента няма, макар и Меркел да е известна с това, че е казала "Welcome refugees" (което не съм сигурен дали наистина го е казала или това е просто опорна точка на дезинформацията - особено предвид факта, че към никоя страна от ЕС няма създадени легални пътища за търсещи убежище чужденци)?

И ако решим да ги приемем, тогава дали системата ни ще успее да се справи?  

Второто нещо, което трябва да сме готови да приемем, в случай че искаме европейските лидери и международната общност изобщо да действат принципно, не по-малко касае българското общество. Макар и на този етап то да звучи твърде абстрактно, все пак е допустимо в сферата на хипотезата. Ако се случи турското правителство наистина да върне смъртното наказание – което на този етап звучи малко вероятно – това може да доведе и до изпъждане на Турция от НАТО, както предупреди Джон Кери. Би било съобразно европейските ценности и принципи, ако европейските лидери подкрепят това. Тогава военният блок би могъл да загуби своята втора най-голяма военна сила към момента и дори да се сдобие с нов враг в нейно лице.

Европа е в трудно положение. Ситуацията е такава, че не бива да се гледа емоционално, а аналитично. И надали е разумно прибързано да обвиняваме европейските лидери за действията им - досегашни и настоящи. Логично е да предположим, че те правят най-доброто по силите си, за да защитят интереса на Европейския съюз. Друг въпрос е доколко имаме доверие на собствените си лидери, за които сме гласували. Това вече е въпрос на избор: обществен и личен. 

Оковите, в които се намира Европа в момента, всъщност сама си ги е поставила- опитвайки се да се справи на парче със ситуацията и проблемите, които са наличния в днешния свят. И ключът от тях не се намира у Ердоган, а в сърцето на всеки европеец.

Силно се надявам, че след толкова много компромиси със своите базисни принципи, европейските лидери ще съумеят да сторят необходимото, за да се справят не само с настоящите проблеми, а и с тези в перспектива.