За свободния стих, истинските и псевдопоетите (Първа част)

Да пишеш –  това не значи да си творец. Творец е само и единствено Бог. Но пишейки, можеш да се превърнеш в истински поет. За това се изисква да си докоснат от Твореца – талантът се шлифова с труд, но трудът талант не може да роди. Освен това, трябва да е налице относително припокриване на реалността с художествената условност. Не можеш да пишеш като Алеко, а в живота да си най-известният му герой.  Поетът живее с истината. До края. А сбъдването на собствените му редове го доближава до Бога. Ботев можеше да не отива на сигурна гибел и впоследствие да създаде стихотворенията си. Но веднъж създал ги –  той бе длъжен да умре след това именно по този начин.

Също така, истинският поет трябва да познава (поне основно) стихотворната техника. Прави ми впечатление, че все повече млади автори нямат базисни познания за нея. Това е въпрос на самоуважение и на уважение към читателите.

Техниката на стиха е нещо изключително важно и не толкова сложно, колкото изглежда. Аз няма да ви занимавам с различните видове ритмични стъпки, стихосложения, рими, тропи и т.н. – в интернет има достатъчно надеждни източници на информация за тях, а съществуват и специализирани трудове (речници, енциклопедии и др.).

Ще направя обаче някои други уточнения.

Понеже в България няма сериозно разработена теория за свободния и белия стих, масово читатели, а и поети не правят разграничение между тях. А то е жизнено необходимо.

Традиционното определение за свободния стих гласи, че това е стих (в случая да се разбира като цяло стихотворение) без ритъм, без определена дължина на стиховете и без рими, т.нар Vers libre (вер либр, което  в превод от френски значи именно свободен стих). Свободният стих е вид стихосложение, наред с другите такива: силабично, силаботоническо, тоническо. Той съществува от дълбока древност, не е измислен преди няколко години, както се опитват да ни обяснят някои псевдопоети.  Но те толкова си могат.

Белият стих е стих (пак да се разбира като цяло стихотворение), който също няма рима, но е написан в едно от двете стихосложения – силабично или силаботоническо . Тоест, основата разлика между белия и свободния стих е, че белият стих е написан в някое от горепосочените две стихосложения, а свободният стих е отделен вид стихосложение, което се подчинява на свои собствени правила или по-скоро – на тяхната липса.

Днес псевдопоетите, които не пишат хайку, се опитват да ни обяснят, че пишат бял стих, свободен такъв или някаква странна смециса между тях. Говоря за станалите известни напоследък стихоплетства, съдържащи малко думи на един ред, без да се спазват пунктуационни или други правила. Например:

аз пиша

поезия

и съм

велик поет

 

Вярно е, че краткостта е родна сестра на таланта, но тук сестрата явно е изнасилена. Простете ме, ако не намирам смисъл в подобни излияния.  Поезията означава да събереш думи, които се обичат, а не просто да събереш думи – някои хора никога няма да го разберат. Ужасяващото е, че подобни словоблудства събират все по-голяма аудитория, а техните автори вече доста често са или сред наградените в известни литературни конкурси, или сред журиращите. Но няма да останат в Историята – твърде са малки за нея. При тях я няма истинността, за която говорих по-горе.

Продължение – във втората част на статията.