Григор Димитров, Робърт Фрост и пътищата

Прахът на забвението е чума за литературните търсения. Една негова прашинка е достатъчна да не видим как дълбокомислени поетически откровения, излезли извън границите на всякаква императивна рамкираност, биват посрещнати с откровена хладина и безпощаден неприязън от широката публика. По една или друга причина. Но за това съвсем след малко.

Сетих се за Григор Димитров в навечерието на Олимпиадата. Отдавна искам да напиша нещо за него и май няма по подходящ момент за това. Той е давал много интервюта, но едно ми направи по-особено впечатление. По „Нова телевизия“  (октомври миналата година)  известният ни тенисист беше запитан:

-Какво четеш? 

А той отговори:

-В момента чета Робърт Фрост.

Да четеш Фрост не е шега работа. Простичкият и очакван въпрос „Защо“ не беше зададен след това – често българските интервюиращи слушат гостите си, но не ги чуват.

Американският поет и четирикратен носител на наградата „Пулицър“ дълго време не бива забелязван от читателите. Свикнал да съзерцава обикновени вещи или изоставени друмища с иронично наслаждение и философски уклони, той съумява в поезията си да интерпретира универсалната екзистенциална проблематика с едни изключително интересни стилистични похвати и изразни средства. Малко по-късно, когато „Момчешко завещание“ и „На север от Бостън“ излизат от печат нещата коренно се променят – той става много известен и четен.

В това отношение Григор е различен. Той е забелязан още от много малък от онези, които имат сетива за това. От онези, които могат да четат.  Но защо, по дяволите? Защо чете Фрост? Нека да видим едно стихотворение на американския автор, преведено прекрасно от Теменуга Маринова:

Пътят, по който не поех

Два пътя в леса разделени видях,
ала не можех да тръгна по двата. 
Бях пътник единствен, там дълго стоях,
единия с поглед надолу следях 
гръб как извива навътре в гъстака.
Тръгнах по другия. Тъй избор почтен 
и с повече право сторих навярно.
Той искаше работа - цял затревен,
па макар и пътят им общ до тоз ден 
за тях да се беше грижил по равно. 
Еднакви лежаха оназ сутрин там 
в листа пожълтели, без стъпки тъмни.
О, за друг ден оставих първия. Знам,
че пътят до път води винаги. Сам 
не вярвах обаче, че ще се върна.
Това ще разказвам с въздишка за тях,
щом минат години и се изгубят.
Два пътя веднъж разделени видях
и по-запустелия аз си избрах, 
а това промени всичко друго.

Да, Гришо изглежда леко небрежен, незаинтересован, провокативен с поведението си – гледащ анимационни филмчета, даващ забавни интервюта, харесващ високите скорости и хубавите коли, сменящ гаджетата едно след друго, обичащ да бъде под светлината на прожекторите, можещ да победи всеки, но и да ти скъса нервите на корта, правещ феноменални удари, но и елементарни грешки, чупещ по няколко ракети на мач. Но зад това привидно овъншняване с привкус на разкрепостен и бунтарски лайфстайл манталитет, всъщност се крие едно мислещо и разумно момче, което дори има смелостта да чете Фрост.  Тази екстериоризация понякога ни пречи да оценим важните избори и решения на нашия тенисист в неговия житейки и професионален път.

Според мен Гришо е направил като лирическия герой от стихотворението на Фрост –  още в началото е избрал по-запустелия, по-затревения път.  Път, в който си анонимен и трябва да си намериш място под слънцето, с ясното съзнание, че да стоиш под сянката на големите събития и личности е неприемливо. Път, който изисква работа и предполага достойнство. Път, в който трябва да се бориш с плевелите на собствените си страхове и очакванията на близките ти хора, всички, които те подкрепят и цяла една национална общност. Път, който в действителност не е лек за плещите на един младеж.

В подобен път самопознанието те преследва. Ти си изправен пред изпитанието да очертаеш собствената си представа за самия теб, да си направиш самооценка – начинание, в което мнозина се провалят сред треволяците. Моето мнение е, че Гришо не се е провалил, но има още какво да си изяснява. Той трябва да води спокоен  и откровен диалог с вътрешното си „Аз“, без значение какво пишат или казват за него, за да може да се възприема винаги такъв, какъвто е и да се самоусъвършенства. Защото само и единствено това е от значение – ако знаеш кой си и къде отиваш, не е важно какво пишат или казват за теб.

Григор неведнъж е заявявал обичта си и принадлежността си към България. Много хора обаче го критикуват заради „Купа Дейвис“ и прочие. Ще ви върна към стихотворението на Фрост:

“О, за друг ден оставих първия. Знам,
че пътят до път води винаги. Сам 
не вярвах обаче, че ще се върна.”

Ако Гришо в момента не чете Фрост, би трябвало да си припомни отново думите му. И да се върне на „българския път“,  ако смята, че въобще някога го е напускал, защото „...пътят до път води винаги“, особено този. И защото цитираното от мен стихотворение неслучайно се казва „Пътят, по който не поех“. Рио е прекрасна възможност за това. Но дори и да не бъде използвана, Фрост ни е дал решение:

„С две думи мога да кажа всичко, което съм научил от живота – той продължава.“

Другото е ясно. Ако животът или част от хората ти сервират ругатни, неверие и омраза в стил Марин Чилич, просто им върни мощен ретур и спечели точката.  Докажи, че можеш повече. Най-вече на себе си. Подкрепата и обичта ги имаш. И не забравяй Фрост. Той е знаел какво пише.