Мишкин, Ал Пачино и някои уточнения

Късно през нощта. Превключвайки телевизионните канали хващам по един от тях незабравимия филм „Усещане за жена“ с Ал Пачино и Крис О‘Донъл. Гледам го за пореден път. В мен отново започва да се взира един слепец, който обаче вижда повече от другите. Този поглед ме кара да напиша тази статия.

Идва време за виртуозната реч на полковник Слейд  в гимназията на Чарли Симс (О‘Донъл).  И някъде там полковникът, влязъл в  решителна битка с врага, изстрелва последния куршум на бойното поле: „Стоял съм на кръстопъти в живота си. Винаги съм знаел кой е правилният път. Без изключения. Но не го поемах. И знаете ли защо? Беше дяволски трудно!“

Получавайки възможността през февруари  да започна да пиша за actualno.com бях наясно, че да боравиш с думи и да формулираш определени послания е привилегия, но и голяма отговорност, независимо от възможностите на конкретната публична трибуна.  Поех по път, който смятам за правилен с вътрешното убеждение да бъда максимално обективен в онова, което пиша, преследвайки само и единствено истината. Не изневерих, не изневерявам и няма да изневеря на това свое убеждение. Опитвам се да ви предложа тематично и жанрово многообразие в трудовете ми, доколкото мога. Не вярвам в клишето, че хората търсят само халтури. Смятам, че имам какво да кажа, а вие имате какво да прочетете, въпрос на личен избор. А истината – тя е над всички нас и изисква да изтръгнеш сърцето на всяка една история. И да го поднесеш на читателите си.

Защото мен ме е грижа за читателите ми (колкото и да са те) и ме интересува тяхното мнение, стига то да бъде изразено аргументирано и цивилизовано, а не посредством омраза и нападки на лична основа, гравирани с тролски  характер и в доста случаи – с очебийна доза неграмотност. Винаги е било по-лесно да злословиш по адрес на някого, който поне застава зад думите си със своето име. Или по-скоро псевдоним.

Заради него, а може би и заради няколко мои статии бях обвинен от някои от вас, че съм русофил, рубладжия, руски агент и комунистическа подлога едновременно, че имам баба рускиня, слушам препоръките на Кремъл, спазвам техните „опорни точки“ и прочие. Ние затова винаги ще бъдем страната на „филите“ и „фобите“, на „соросоидите“ и „комуноидите“.  Но не и на истинските българи, обичащи родината си извън всякакви чужди издевателства, идеологии и политики. Толкова сме затънали в калта, че вече дори не допускаме, че може да има такива хора...

Странно е как един пристрастен Мишкин, тази проруска подлога, пише статия („Комунистически антикомунизъм“), в която говори за комунистическото минало не на случаен човек, а на Пръмовата снаха Меглена Кунева.  Можете да проверите в интернет дали има други подобни текстове за това от други автори – няма. Гробно мълчание. Явно Мишкин тук се отклонява от „опорните точки“, а мнозинството от бранша – очевидно ги спазва.

Странно е как един отявлен комунист пише статия („Учебник за комунизма“), в която защитава идеята да се създаде такъв учебник, но само и единствено, ако той включва всички престъпления на режима. И само и единствено, ако не бъде създаден от онези хора, които сега сега гледат стръвно на Запад, но чиито родители не са ставали от софрата на Политбюро преди 89-та. Защото това би било изнасилване на Историята.

Странно е как един колумнист, слушащ препоръките на Кремъл, пише в статията си „За Надя Тодорова, символите и поколенията“ следното за  времената преди Промените: „Времена на оскотяло безвремие, понесени от въртопа на непостижимите и лъжовни идеали. Времена, удавени в потоци от кръв, несбъднати мечти и разрушени съдби. Времена, в които часовниците са работели твърде бавно.“

Мога да продължа още. Но мисля, че ме разбрахте.

А защо Мишкин в крайна сметка? Обяснявам накратко. Защото съм изключително голям почитател на руската класическа литература и по-конкретно на Достоевски. Княз Лев Николаевич Мишкин е един от любимите ми литературни герои . Той е „положително прекрасния човек“ – художествена персонификация на Христос, а освен това е и княз. Мишкин вижда, усеща, казва и върши неща, които другите не смеят да видят, усетят, кажат или извършат. За героя на руския писател обществените нрави и човешките души са прозрачни – той може правилно да ги оцени и с това да посипе сол в раните им. Вярва в доброто, обожава децата, следва неотлъчно принципите си и е достатъчно великодушен да заобича от състрадание. Мишкин не е за този свят и този свят не е за Мишкин. Затова той е Идиот. Пълен Идиот!

С псевдонима си предполагах, че ще провокирам у някои читатели доста нападки на „руска“ основа.  Оказах се прав. Исках просто да си направя експеримент. Впрочем, още преди да стана колумнист подписвах своите поетически произведения с този псевдоним и сега продължавам да го правя понякога.  Вече обясних накратко защо – по същите причини съм Мишкин и в actualno.com.

За съжаление, когато се опитваш да бъдеш обективен и да търсиш истината, повечето хора са склонни да ти лепят етикети и да те категоризират като някакъв, вместо да видят какви са фактите и какво се крие зад тях.

Сигурно съм допускал грешки – не е било нарочно. А и от толкова безгрешни хора могат да се очакват много хвърлени камъни...

Аз съм с чиста съвест. Винаги съм бил и винаги ще бъда.  И дължах тази статия най-вече на себе си. Защото човек винаги трябва да прави онова, което смята за правилно, независимо какво ще кажат другите. Просто човешкото достойнство го изисква.

А полковник Слейд отдавна е завършил речта си.