X
 
 

Любов по време на капитализъм (Влюбени в егото си)

Още от автора

Един придружен от снимка пост, на който попаднах в социалните мрежи, ме накара да изпитам едновременно съжаление и възмущение. Пуснат е от популярен от телевизионния екран и иначе симпатичен младеж, като е споделен близо 2000 пъти и е получил над 30 000 лайка.

Темата не ме касае лично, но далеч не за пръв път попадам на такива постове в социалните мрежи и не за пръв път чувам за подобни постъпки. В резултат си направих един тъжен извод.

Хората днес сме по-егоисти от когато и да било в човешката история. Просто това изисква от нас системата, в която живеем. Но няма как човек да бъде щастлив, ако бъде егоист. Защото любовта означава да даваш, а не да взимаш.

На първо място, преди всички ценности и преди чувствата на другите, поставяме нашето собствено его. То е важен за нас капитал, тъй като е сигурният ключ към нашия професионален и бизнес успех. Но силното его не може да бъде ключ към личното ни щастие. Защото то ни пречи да бъдем истински човеци, каквито бихме искали да бъдем.

Ако наистина обичаме, никога няма да постъпим унизително спрямо любимия си човек. Ако любовта ни е сърдечна - ще го приемем такъв, какъвто е - с неговите недостатъци и грехове, дори и тези му спрямо нас.

Искаме да сме независими и в същото време да обичаме, макар и обичащият човек да е зависим от чувствата си по презумпция. Влюбваме се в егото си, а не в душата на човека, когото твърдим, че обичаме. Впрочем, факторът "его" касае по същия негативен начин и приятелствата, не само любовта между двама души. Почувстваме ли се наранени от някого, често се озлобяваме. Но тогава всъщност не е наранена любовта ни/приятелството ни, а егото ни.

Ако любовта ни е била истинска, а не просто младежки каприз, уважението ще си остане и след раздяла, въпреки болката. И тук не става дума за мъжество и джентълменство (понятия, които са свързани отново с егото), а за човечността.

Хората от моето поколение израснахме във време, когато родителите ни се учеха на капитализъм. Възпитаваха ни да мислим преди всичко за себе си и чак след това да се съобразяваме с другите. Но ако бяхме възпитавани да бъдем хуманни от родителите си и от обществото, надали бихме постъпвали унизително спрямо когото и да било. Но хуманността, за съжаление, е понятие, което днес все по-често се употребява в негативния контекст. Думата "толерантен" се замества с циничното "толераст"; „либерален" с "либераст"; „европеец“ с „еврогей“. Когато е срамно да си хуманен, не бива да се учудваме, че дори и иначе симпатични хора постъпват нехуманно. За да съхранят себе си.

Колкото по-добре живеем, толкова по-цинични ставаме. Залъгваме се, че материалните благини ни правят щастливи. Но спре ли токът дори и за час; понижат ли ни заплатата; закъснеем ли с вноската за ипотеката, спираме и да обичаме.

Виждаме възрастни хора по улиците, които все още се държат за ръце и са щастливи само от факта, че са живи и са заедно. Понякога им се присмиваме, понеже са стари, а се държат като хлапаци - пропускайки обаче това, че вероятно те изпитват истинска любов. Защото просто не могат един без друг. Вероятно те никога не биха се ранили взаимно, каквото и предизвикателство да им препречи пътя. Иронизираме ги, а би трябвало те нас да иронизират. Защото те имат възпитанието и смелостта да обичат до последен дъх, дори и в залеза на живота си. Докато на нас ни е нужно много малко, за да изчезне усмивката от лицето ни.

Със сигурност човек, когато обича или е обичал искрено, винаги би запазил достойнството на любимия си. В този ред на мисли, не бива да се сърдим на половинката си, когато се окаже, че сме били влюбени в егото си, в себе си, а не в самата нея. Още по-малко пък имаме моралното право да я нараняваме, когато се окаже, че лъжовната любов е била взаимна. Защото не ни би минало и през ума да я нараним, ако някога сме я обичали истински.