Стенд-ъп комедията като политика за магарета

Няма да обяснявам защо е обидно да гласуваш за партия, която ще обяви свой кандидат за президент в последния момент, без никаква възможност за вътрешнопартиен дебат и конкурентно състезание на идеи, визии и качества. Има две групи хора, към които подобно обяснение може да бъде насочено – едните са около 85% и те така или иначе си го знаят и затова не гласуват за тази партия. Другите са без значение, защото са неспасяем случай. За тях нееднократно съм писал, че дори и дългоухо магаре да им спуснат от ръководството, без да се замислят, те ще го изберат за свой кмет, депутат или президент. Няма да се противопоставят и на това, симпатичният еднокопитен бозайник да им бъде министър, отговарящ за усвояването многомилионен обществен ресурс. Ако партийният бос им го имплантира, те дори за част от семейството ще го приемат. Семейството на европейската народна партия например.

Ще ви занимая мисълта с друго. Ние живеем в условията на представителна демокрация. Смисълът е, че народът излъчва с избори свои политически представители, които го предствляват и защитават интересите му. В България формата на управление е парламентарна демокрация. Парламентът е този, който формира и контролира дейността на правителството. Парламент идва от френските думички за разговор и съвещание. Тоест, ако трябва да го кажем с повечко думички – същността на представителната парламентарна демокрация е в комуникацията. Постоянната двупосочна комуникация между гражданите и гражданското общество и техните политически представители, упълномощени от хората да ръководят държавните неща. Разбирате накъде бия, нали? Комуникацията е двупосочна. Понеже гражданите излъчват и увластяват своите политически представители, а с данъците си дори ги издържат, аз бих казал, че същността на тази комуникация е, че гражданите имат изисквания, а политиците следва да ги изпълняват, защото са наети от нас да вършат тази работа. И разбира се да ни се отчитат регулярно. Затова е и парламентът.

Нежеланието на управляващата партия да се подлага на словесен контрол не е от вчера. Спряганата за евентуален неин кандидат за президент, настояща председателка на българския парламент, от своя страна не рядко е демонстрирала уменията си да спаси министрите от неудобни въпроси. Тоест, прекъсвала е комуникацията своеволно и еднопосочно. Даже определи въпросите към министрите като “тъпи”. Понеже “тъп” и “прост” са синоними, Цачева не би трябвало да спестява на министрите на ГЕРБ “простите” въпроси. Нейният шеф все пак произнесе култовата фраза “аз съм прост и вие сте прости и затова се разбираме”. Тоест, колкото и тъп да е един въпрос, народните избранници най-вероятно си го заслужават.

Комуникацията категорично не трябва да е еднопосочна. Това означава, че форматът “стенд-ъп комеди”, който често наблюдаваме по телевизорите, практикуван от лидера на партията на Цачева, не е достатъчен. “Уан мен шоу” е неподходящ жанр при управлението на една държава. На политически език това означава автократично управление. А от автократичното, до авторитарното крачката е една. След тях идват режимите и диктатурите.

Затова в “цивилизованите държави” са измислили някои принципи за разделение на властите. Разделението включва и разделение на медиите от властите. Тоест, медиите са критични и задават въпроси. Не позволяват на политиците си да провеждат “уан мен шоу” и “стенд-ъп комедии”. Последните няколко положителни примери са премиерът на Исландия, който подаде оставка след медийни разкрития за офшорни сметки и Дейвид Камерън, който още не си е отишъл, както се казва, от поста, а в медиите вече го нищят за въвличането на Великобритания в бойните действия в Либия. Има и други подобни примери, не са един или два. Най-новият пример е от Чехия. Забраниха на министрите си да притежават медии. Именно заради конфликта на интереси да си във властта и да контролираш критиките към властта.

Френският посланик на изпроводяк обясни нещо в този смисъл: “Автократичните режими и контрареволюциите искат най-напред да подчинят правосъдието, за да господства политиката…” Дори повече, той каза, че “демокрацията не претендира, че може да премахне конфликтите между гражданите, били те отделни индивиди или социални групи с различни интереси...“ Тоест, демокрацията се стреми не да изглади насилствено различията, които могат дори да са конфликтни, а да създаде среда, в които тези различия съществуват равноправно. Противопоставянето им е изцяло на политическата плоскост, когато става дума за интересите на големи групи хора. Изборите гарантират, че различните идеи ще намерят своето политическо представителство, в съответствие с относителната обществена тежест на “интересите” на различните обществени групи.

Затова комуникацията трябва да е двупосочна. Политиците трябва да чуват гражданите, а гражданите трябва да знаят какво правят политиците. Свободните медии в тази система са от ключово, императивно значение. Ако бъдат подчинени на интересите на управляващата партия или икономическото задкулисие, което я поддържа – вървим към авторитарно управление, в което поилитиците, поставени в контролираната от тях медийна среда, или ни се карат, или правят “уан мен комедия” по телевизорите. Или двете едновременно.

Пиша всичко това, за да ви убедя в нещо много елементарно. Толкова е елементарно, че чак е обидно, ако някой се опитва да обясни, че това не е така или, че не е важно: кандидатите за всеки висок управленски пост трябва да са комуникативни. Да се знае какви са и идеите и възгледите им. Познанията и опитът им трябва да бъдат подложени на публичния контрол на демократичния сблъсък на идеи в плуралистичните общества и представителните демокрации. Обидно е, когато партията, която има реален шанс да спечели президентските избори в България, крие кандидата си до най-последния момент, под предлог, че има по-важни неща.

Няма по-важни неща в представителната демокрация от това, кандидатът за изборен пост да е познат на избирателите си и да е подложен на проверката им, за да спечели доверието им. Да му задават въпроси, да изискват отговори. В това е същността на представителната парламентарна демокрация. Двупосочната комуникация.

А комуникация не означава да пуснеш в профила си снимка от някоя рибарска лодка, на която ловиш риба с някой, когото е вероятно да назначиш за кандидат за президент. Защото по същия начин може да посочиш и дългоухо магаре, както вече писах, а безкритичната ти аудитория ще гласува за него.  Защото така е казал партийният вожд.

Затова ви казах, че този текст не се отнася и за онази категория – 15% от избирателите, които по команда си гласуват за ГЕРБ. Огромния процент от тях просто няма да го разберат.