Шоу референдумът на Слави

Референдумите по принцип са нещо полезно. В най-общия случай. Особено ако се провеждат в среда, която е резистентна на глупостта. Швейцария е добра илюстрация.

Един пример за мъдро решение е швейцарският референдум от юни 2015. Тогава те отхвърлиха реформата за данък върху наследствата в Швейцария, предложена от левите партии. Ако го бяха приели, наследство над 2 милиона швейцарски франка щеше да се облага с 20 процентен данък. Отхвърлиха го. Мъдро решение.

Само година по-късно почти 80% от швейцарците гласуваха против безусловния базов доход. Застъпниците му обясняваха, че дори всички да спрели да работят за месец-два, после щяло да им омръзне и щели да се върнат на работа, нищо че им е гарантирана заплата от 2200 евро. Отхвърлиха го. Отново мъдро решение.

У нас също имаше няколко референдума. Първият е през 1922 г. Тогава 74% от близо 930 хиляди гласували, пращат министрите от кабинетите, управлявали България по времето на Междусъюзническата и Първа световна война, на съд заради “националните катастрофи през 1913 г. и 1918 г.” Премиер тогава е Ал. Стамболийски. Мнозина подозират политически мотив в допитването, а министрите се измъкват от съда благодарение на преврата от 1923 г. Интересното при него е, че бюлетината за “Виновен” е била бяла, а за “Невинен” – черна…

Вторият пример за политически мотивирано допитване е отечественофронтовският референдум от 1946 г. за обявяване на България за Републикa, при който републиканската бюлетина е била цветна, с трикольора, а монархчиеската – чернобяла, с по-малък шрифт. Него дори няма да го коментирам. Не защото съм монархист, а защото съм сигурен, че дори кримският референдум, с който Кремъл анексира полуострова, е бил точно толкова “свободен”. То и резултатите им са сходни...

Третият беше за АЕЦ “Белене”. Глупаво формулиран въпрос, с който бившата комунистическа партия се опита да заблуди и измами българските граждани. От една страна, въпросът: “Да се развива ли ядрената енергетика в Република България чрез изграждане на нова ядрена електроцентрала?” бе формулиран така, че гражданите да не могат да гласуват директно за или против “Белене”, въпреки че целта очевидно беше да легитимира най-голямата корупционна схема у нас, директно свързана с руското икономическо влияние и геополитическите и стратегически интереси на Москва.

От друга страна, дори да бяха отговорили масово и категорично с “ДА”, така че референдумът да е задължителен, това не означаваше, че проектът “Белене” щеше да продължи.

От трета страна (и това е най-забавното), дори да бяха отговорили с “НЕ” на така формулирания въпрос, това далеч не означаваше, няма да се изграждат нови ядрени мощности у нас…

Референдумът очевидно имаше за цел да “втвърди” електората на БСП. Той не можеше да даде отговор на нито един от въпросите за бъдещето на ядрената енергетика в България. Хората усетиха измамата и обезсмислиха референдума: гласуваха  с много малко над 20-те процента.

Макар и 60% към 38% отговорили с “ДА”, тези 851,757 гласа бяха крайно недостатъчно да се легитимира “Белене”, най-малкото защото общия списъчен брой на избирателите е почти 10 пъти повече: 6,949,120. Грубо казано, един комунист щеше да е наложил силово волята си на други 10 граждани, както вече са го правили през септември 1944 г. и през септември 1946 г.

Чак мъдро не, но народът подходи умно и не се включи в политическите игрички на БСП. Активността едва прескочи 20%, а парламентът окончателно спря “Белене” след провалилия се референдум на социалистите.

Четвъртият референдум в демократичната история на България беше доста по-убедителен. На него гласуваха 2,587,593 души от общо 6,766,619 или 39.67%. От всички гласували, 1,883,411 или 69.5% подкрепиха дистанционното по електронен път гласуване в България. Против него бяха 25.99%, които гласуваха с “НЕ”, отговаряйки на въпроса: “Подкрепяте ли да може да се гла­сува и дистанционно по електронен път при произвеждане на изборите и референдумите?”

Доста по-мъдро поведение. Това се дължи на адекватно зададения въпрос и отлично проведената разяснителна кампания, със забележителното участие на гражданския инициативен комитет “Гласувай без граници”.

На прага сме на петия референдум. Инициаторите на този референдум много силно искат да променят политическата система в страната. По своята същност инициираният от екипа на шоумена Трифонов референдум е параполитически и популистки. За краткост ще го наричам “Шоу референдумът на Слави”. На петото допитване ще отговаряме на три въпроса:

1. "Подкрепяте ли народните представители да се избират с мажоритарна избирателна система с абсолютно мнозинство в два тура?"

2. "Подкрепяте ли въвеждането на задължително гласуване на изборите и референдумите?"

3. "Подкрепяте ли годишната държавна субсидия, отпускана за финансиране на политическите партии и коалициите, да бъде един лев за един получен действителен глас на последните парламентарни избори?"

Първият въпрос е чист популизъм. Станислав Трифонов иска да промени системата. В мотивите за референдума пише: “...Въвеждането на мажоритарната избирателна система с абсолютно мнозинство, в два тура предполага реална възможност за оценка на качествата и достойнствата на кандидатите и за избор на личности... Очакването е това да мотивира ангажираност на всеки народен представител към неговите избиратели и регионалните актуални проблеми и особености.”

Слави се опитва да внуши, че с първия въпрос ще пребори усещането на българите, че не са представени политически. Въвеждайки мажоритарен вот, който дори повече ще “удари” по представителността, Трифонов иска да върне доверието в институцията Народно събрание... В самите мотиви за референдума, одобрени от правителството, се казва: “Избраният кандидат би могъл да придобие по-голяма представителност, защото над 50% от избирателите, гласували в съответния едномандатен избирателен район, ще стоят зад неговото избиране.” Това не е вярно и е силно манипулативно. Ето защо:

Логиката на представителността е описана в една реч на Едмънд Бърк от 1774 г. и нейната същност е в максимално точното отразяване на желанията на избирателите, а не в броя избиратели, които са изпратили служителя на изборния пост. Второто би било болшевизъм:

“...Щастието и славата на един представител би трябвало да живеят в най-стриктния съюз, най-близкото общуване и най-безрезервната комуникация с избирателите. Техните желания би трябвало да имат голяма стойност за него. Тяхното мнение, голямото им уважение, работата им – непрестанно внимание. Негов дълг е да жертва покоя си, насладата и удовлетворението си заради тяхното. И най-вече всякога, при всички обстоятелства да предпочете техния интерес, пред собствения си.”

Ако приемем, че нямаме избран кандидат на първи тур, а на втори отидат по-малко или близо до 50-те процента от избирателите, тогава в най-добрия случай, народният представител ще бъде избран с половината на по-малко от половината от гласоподавателите. Това ще остави най-малко ¾ от гражданите в дадения избирателен район без пряко политическо представителство. Три-четвърти ще са гласували против кандидата от техния район.

Ще опростя дори още повече: При мажоритарно избиране на народните представители в парламента влизат само тези, които получат повече от 50% от гласовете, докато пропорционалната система дава представителство на всички, които преминат прага от 4%.

При сегашното състояние на нещата у нас, ако идеята му се реализира, това би помогнало само и единствено на партиите-мастодонти. А доказателство за това е изборът на 31 мажоритарни кандидати през 2009 г. Тогава ГЕРБ спечели 26 мандата, а останалите 5 бяха за ДПС. Какво беше поведението на мажоритарните кандидати? Различаваха ли се с нещо от избраните с партийните листи? Помните ли поне едно име от тях? Краткият, но абсолютно верен отговор е НЕ! Идеята на Слави Трифонов вреди на представителността. Тя е изцяло в полза на големите партии у нас, които формират т.нар. политически консенсус или статукво. Примерът от Великобритания е подходящ: на изборите през 2015 г. консерваторите на Дейвид Камерън получиха 37% от народния вот, с който спечелиха парламентарно мнозинство от 50.8%.

Вторият въпрос е доста безсмислен. Той има два отговора. Конституционен и основан на здравия разум. По конституция “изборите, националните и местните референдуми се произвеждат въз основа на общо, равно и пряко избирателно право с тайно гласуване”. Право! Не задължение.

А логичният отговор е, че правото да избираш включва и правото да се откажеш от избор. Надявам се, че народът ще постъпи мъдро и ще гласува против тази глупост, задължителното гласуване...

Стигаме до третия въпрос – за субсидиите. Дали да ги намалим на 1 лев за глас. Сега са 11 лв. за глас годишно, за всяка партия, получила 1% от гласовете. Този въпрос е изцяло популистки и пропаганден. Въпросът предпоставя, че партиите злоупотребяват с тези средства. Така е, изцяло съм съгласен! Една от най-чудовищните злоупотреби е платената пропаганда в медиите, особено по време на избори. А някои партии, като Атака, дори поддържат собствена пропагандна телевизия.

За мен въпросът обаче не се свежда то това дали да получават партиите субсидии. Твърдо уверен съм, че трябва. Партиите имат три основни източника на финансиране, а балансът между тях е въпрос на това, как дадената демокрация е настроила политическата си система. Те набират средствата си от членски внос, от дарения и от държавната субсидия. В България често се дава за пример субсидията в Германия. Там тя е около 2 лева. Каква е логиката в предложението за субсидия от 1 лев? Не знам…

От друга страна, 11 лева на глас, на година, е очевидно прекалено много, след като парите на ГЕРБ са в банка, за да печелят от лихвата... За 4 години ГЕРБ ще кешира почти 50 милиона лева. БСП ще прибере почти 23 милиона. ДПС прибират 22 милиона. Реформаторите прибират 13 милиона. Патриотите прибират 10 милиона. ББЦ прибират 8.5 милиона. Атака го дават скромно, завалиите – почти 7 милиона, но пък си издържат телевизията. АБВ само 6 милиона. Партията на Дончева остава почти без пари – 1.8 милиона, а партията на Витков дори по-малко – 1.7 милиона.

142 милиона лева за 4 години или 35.6 милиона лева годишно – това е сумата, която потъва в партийните каси.

Но дали да ги намалим на 1 лев? Не трябва ли субсидията да бъде по-голяма от 1 лев?  Възможно ли е да дадем едносричен отговор на този въпрос, без да сме обсъдили баланса между различните източници на финансиране на партиите? Без да сме обсъдили контрола върху това, как партиите харчат парите от субсидиите си?

Моят отговор е категоричен – не! Би било глупаво. Така зададен този въпрос поставя мислещия човек в ситуацията да не може да отговори категорично: от една страна, 11 лева е много. Сумата може да бъде намалена. От друга страна, ако партиите не получават достатъчно финансиране, това би засилило корупцията. Затова 1 лев може да се окаже недостатъчно и вместо да помогне – да навреди. Този въпрос, според мен, няма категоричен отговор. Не и по този начин зададен. Този въпрос също е популистки.

Партийната субсидия е инструмент на демокрацията, който е замислен да осигури възможност за съществуване на малки партии, които не разполагат с политическото, общественото и медийното влияние на големите партии. Съществуването й би трябвало да възпрепятства “наследствената политика” на базата на червените или криминалните капитали. Друга тема е дали това се е случило...

Изводът: Шоу референдумът, подобно на беленския, заради своя параполитически и популистки характер, по-скоро ще навреди, няма да изпълни своята цел и допълнително ще обезцени идеята за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление.

Но пък Слави Трифонов ще си е начесал егото.