X
 
 

Всичко (разказ)

Още от автора

Беше необикновен есенен ден. Може би необикновен със своята обикновеност. Листата се сбогуваха с клоните и отлитаха към безкрая, а слънцето се криеше зад смръщените облаци. Времето бе обхванато от една особена меланхолия, от едно странно и мъртвешко спокойствие.  

В парка нямаше почти никого, освен двама влюбени и няколко младежи, които въртяха една бира близо до някакъв паметник. Именно в този момент Н. се приближи до една пейка и седна. Напълно сам.  Отново го бяха налегнали тежките размишления – за какво ли не. Но най-ужасното нещо беше, че усещаше как всичко около него е празно. Дори и онова, което той  самият доскоро изпълваше със смисъл – животът му бе пълен с празнота. Хората не бяха свикнали с културата на личната отговорност, следователно не знаеха какво е да си виновен за нещо. Но обичаха да обвиняват, а все по трудно ставаше за Н. да живее в общество, пълно с прокурори и обвинителни актове. Тесните специалисти в тесния смисъл на думата продължаваха да побеждават широкия мироглед и неограниченото познание. Вглъбени в свои или чужди амбиции, хората се опитваха да се самоубедят, че правят нещо смислено, но на лицата им бе изписано разочарованието от безсмислието. Те се опитваха да победят живота, но се страхуваха от пораженията. Не знаеха, че само онзи, който е изпитвал страх би могъл да познае смелостта. Или го знаеха, но им бе по-удобно да не го показват. Те не искаха да бъдат самотни, да поговорят със себе си, да чуят собствените си мисли. Не искаха, защото се страхуваха от себе си, страхувайки се по този начин от живота. Не искаха, защото не можеха да вземат решение да бъдат, да отстояват мислите и чувствата си...

За такива неща си мислеше Н., стоящ сам на пейката. Внезапно към него се приближи един стар господин. Беше клошар. Старецът каза:

-Здравей,  млади момко! Много замислен изглеждаш. Можеш ли да ми услужиш с малко пари, да си взема един хляб.

Н. се замисли, понякога го дразнеха тези хора, но сега реши да помогне на стария човек. Даде му пари и каза:

-И да не вземеш сега да ги изхарчиш за пиене, купи си храна!

Старецът го изгледа с усмивка на лице и отново проговори:

-Обещавам, храна ще си взема. А ти се спри с тези мисли и запомни, че простотата е най-великото нещо на тоя свят!

След тези думи човекът се отдалечи. Н. бе останал като втрещен. Простотата на нещата! Да, нейното постигане бе всъщност най-сложното нещо. Но тя бе разковничето на всичко останало – Н. не знаеше защо, но вече беше сигурен в това. Замисли се за щастието. Нямаше как да го намериш, без да си минал през страданието преди това – той знаеше, че това е клише, но също така знаеше, че е истина. Просто неговата младост бе остаряла преждевременно. Н. бе наясно, че не е трудно да бъдеш щастлив, трудно е да не бъдеш нещастен. И бе наясно, че са глупави онези, които търсят щастието извън себе си. Изведнъж мислите му организираха своя хаос.

Тогава той си припомни кой е и за какво се бори. И разбра, че има себе си. А това означаваше, че има всичко.